Читать «Неморално предложение» онлайн - страница 113

По време на цялата му реч задържах въздуха в дробовете си. Сега го изпуснах със съскащ звук. Най-накрая бях разбрала какъв е проблемът.

— Значи съм отблъскваща?

— Разбира се, че си отблъскваща! — отговори Щефан. Гневът беше изкривил лицето му, пълните му устни сега бяха станали тънки като черта. — Всеки мъж би те сметнал за отблъскваща. Защо мислиш, че приятелите ни започнаха да ни канят все по-рядко на гости?

Все още не можех да повярвам.

— Аз съм отблъскваща? Аз те отблъсквам?

В пристъп на безпомощност започнах да се смея. Толкова беше смешно! Намираше ме за отблъскваща. Собственият ми мъж.

— Виж се само! — каза Щефан.

Но аз гледах само него, а смехът ме тресеше от главата до петите.

А след това премина директно в ридания. Майко мила, това си беше чиста истерия. Нервите ми се бяха изчерпали. Сълзите просто се стичаха от очите ми. Всъщност имах повече причини да плача, отколкото да се смея.

Щефан възприе реакцията ми като признание за изгубена битка.

— Ако не искаш безвъзвратно да ме загубиш, то трябва малко да се постараеш — каза той.

Само изхълцах, неспособна да отговоря каквото и да било. Бях се превърнала в напоителна пръскачка от някой парк.

Когато най-сетне сълзите ми пресъхнаха, Щефан вече беше напуснал оранжерията.

* * *

Искаше ми се да захвърля всичко и след осемнайсет часа да се отправя към съборетината ни. Щях да отида при Щефан и да му кажа, че Фриц е изгубил облога. Но за съжаление, така щях да лиша от милиона му не само Щефан, но и Оливер и Евелин. А смятах, че на двамата вече им бях причинила достатъчно неприятности, като преспах с Оливер. Единствено можех да се надявам, че той е бил толкова надрусан, че не помни нищо.

Никога през живота не ми е било толкова трудно да вляза в жилището на Оливер, колкото днес.

Оливер стоеше в кухнята и готвеше, както винаги, когато се прибирах вкъщи. От лъскавата тенджера се носеше вкусен мирис на кориандър и къри. Винаги когато готвеше, Оливер миришеше чудесно.

— Здравей — промълвих потиснато.

— Здравей — каза той, без да се обърне.

По гласа му не можех да преценя в какво настроение е. Но това, че не се обърна към мен с познатото ми „карфиолче“ изобщо не беше добър знак.

От друга страна обаче, от вчера вечерта нашите детински прякори вече бяха крайно неуместни. Ако трябва да бъдем точни, вчера безвъзвратно изгубихме невинността си. А заедно с нея, по всяка вероятност, и приятелството си.

— Съжалявам — промълвих, с поглед забит във върховете на обувките си.

Оливер най-накрая се обърна към мен. Нямаше нужда да го поглеждам, за да разбера, че веждата му е високо вдигната.

— Какво пък беше това? — гласът му все още звучеше неутрално.

— Съжалявам — повторих аз.

— И за какво точно съжаляваш?