Читать «Неморално предложение» онлайн - страница 112

— Не е точно така — отрече Щефан. — Но разбирам, че ти не искаш да видиш връзката между тях. Наистина съжалявам, Оли! О, колко пъти трябва да ти се извинявам?

— Ами спри да го правиш тогава — казах студено. — Тези неща не могат да бъдат извинени.

Щефан изпъшка.

— Е, добре тогава, няма повече. Предполагам, че за историята с Петра ще ми търкаш сол на главата и в следващите двайсет години.

— Със сигурност няма да го правя — отговорих.

— Не смяташ ли, че е редно поне да се опиташ да ме разбереш? — попита Щефан. — Поне един съвсем бегъл опит?

— Ох, Щефан! Та аз те разбирам прекрасно! Щом като не искаш тази градина, щом ти се работи като маркетингов експерт, аз ще съм последната, която ще се опита да ти попречи!

Щефан се усмихна.

— Е, най-накрая ми олекна! — каза той. — А аз си мислех, че вечно ще се противиш. Обещавам ти, че няма да съжаляваш за решението си.

Бях вперила поглед в него. Май той не искаше да разбере някои неща?

— Вече потърсих в интернет потенциални купувачи — продължи той. — В момента пазарът на недвижими имоти е в застой, но не е по-лошо, отколкото преди две години. Затова си мисля, че ще получим поне толкова, колкото платихме тогава. Така ще се измъкнем, без да претърпим загуби.

Слушах го с нарастващо нетърпение.

— Щефан, грешно си ме разбрал. Аз никога няма да продам тази градина! Колко пъти трябва да ти го казвам?

— Но нали преди малко…

— Казах, че те разбирам и че спокойно можеш да си потърсиш нова работа, която да ти харесва. А аз мога да продължа и сама. Ако трябва да бъда откровена, и без това в последно време не ми помагаш кой знае колко.

Щефан изглеждаше абсолютно вбесен.

— Ти май просто не искаш да разбереш, нали? Аз няма да позволя парите ни да се изсипят в тази разбита градина и да се изпарят като вода в пустиня.

— Половината пари са мои — отвърнах аз. — Ако искам да ги изсипя в пустинята, решението си е само мое. С другата половина си свободен да купуваш, каквото си поискаш.

— Боже Господи! Оли, моля те, прояви здрав разум за очевидните неща. Ние вече имаме дългове от петстотин и седемдесет хиляди евро заради този парцел тук и ако ги платим, от милиона ще ни остане по-малко от половината.

— Да, а с остатъка ще ремонтираме къщата и ще разширим разсадника — отсякох. — Искам да кажа, че и сама мога да го направя. А ти си свободен да търсиш работата на твоите мечти. А и за колата от сънищата ти ще останат достатъчно пари.

— Не мога да повярвам! Такова твърдоглаво озлобление, съчетано с абсолютно малоумие! — разлюти се Щефан. — Набий си го в главата! Не искам повече тази кочина! Искам да живея в града. Искам да имам луксозно жилище. Искам да ходя по купони. Искам да пътувам. Искам да видя Малдивите, Нова Зеландия, Сан Франциско!

Постоянно повтарящите му се реплики започваха бавно да ми идват до гуша. Погледнах към засадените в празни кутийки от мляко растения и ги погалих.

Като че ли това, което направих, още повече разпали Щефан.

— Но ти отказваш да излезеш от този скапан магазин за повече от един уикенд. Постоянно се мотаеш, облечена в гащеризон със старите си маратонки и пресаждаш някакви скапани растения в някакви скапани саксийки. И при това го правиш така, сякаш няма нищо по-важно на този свят. Ти си говориш с цветята, без дори да забележиш колко отблъскваща си станала с черното под ноктите и постоянно омазаното ти с кал лице. А след това ме питаш защо съм си легнал с друга жена?