Читать «Богинята на светлината» онлайн - страница 181

— Беше прекалено късно — сломено промълви той. — Слънцето закъсня твърде много! Те я убиха!

Артемида го доближи бавно, сякаш той бе някое от нейните диви горски същества.

— Но какво правиш? Държиш безсмъртната й душа!

Аполон сгуши светлината към тялото си.

— Няма да я загубя!

— Аполоне… — започна тя.

— Не! Няма да я загубя! — гневният му вик предизвика една гръмотевица в небето. — Проклети да са законите на Вселената! Безброй пъти е повтаряно, че любовта е най-голямата сила в нея. — Дивите очи на бога се обърнаха към слисания писател. — Ти си бард в този свят, не е ли това, което разгласяваш?

Неспособен да намери думи, Е. Д. Фауст успя само да кимне.

— Тогава заявявам, че любовта ми към нея отхвърля законите на Вселената!

— Аполоне, не можеш да я задържаш така. Безсмъртната й душа няма да намери покой в това царство.

Очите на Артемида се разшириха с разбиране:

— Хадес!

— Той ще знае какво да направим. Трябва да знае! — рече Аполон.

— Да — гласът на богинята се измени. — Върви при твоя приятел, братко. Моля се той да има отговор за теб… и за двама ви.

Със замаяно изражение, сякаш едва сега забелязваше мащаба на онова, което силата му бе сътворила, Аполон се огледа наоколо и видя смачканите коли и замръзналите хора.

— Аз ще оправя това — каза Артемида. — Върви! Памела има нужда от теб.

— Зевс?

— Аз ще се явя пред баща ни. Ти дойде в това царство заради мен. Аз започнах това и пак аз трябва да го завърша.

Аполон поклати глава.

— Не беше ти, Артемида. Ако трябва да обвиняваш някого, нека са мойрите. Памела и аз бяхме орисани да се срещнем.

— Трябва да отнесеш душата на Памела в подземния свят и да отправиш молба към Хадес за решение.

— Благодаря ти, сестро… — гласът на Аполон заглъхна. Стиснал светещата душа в ръцете си, със скорост, непосилна за възприятията на смъртните, богът стигна до Цезар Палас и чакащия там портал.

С тежки стъпки Артемида доближи до тялото на Памела.

— Как може нещо така силно да живее в толкова крехка черупка? — богинята погледна към приятелката си, докато сълзите се стичаха по бузите й.

— Сърцето ми е било право през цялото време — благоговейно промълви Еди. Той се приближи до богинята и падна на едно коляно.

— Ти наистина си богинята Артемида.

— Да — отвърна тя и положи ръката си на рамото на писателя, — но не се чувствам като богиня. Чувствам се като жена, която току-що е изгубила много добра приятелка. — Тя пое дълбоко въздух и се разрида. — Погледни я, Еди! Цялата е потрошена!

За момент Еди се поколеба. После се пресегна и потупа успокоително ръката на богинята.

— Тя не е тук, Артемида. Тя е с Аполон.

— Прав си… Знам… Просто… просто нямах възможност да й кажа сбогом, или че съжалявам, или дори благодаря.

— Понякога — тихо каза Еди — не успяваш да кажеш тези неща. Това е да си смъртен. Само можем да се опитваме да живеем живота си с достатъчно радост и страст, така че когато времето ни изтече, да оставим зад себе си повече хубави спомени, отколкото съжаления.