Читать «Богинята на светлината» онлайн - страница 182

— Преди не го разбирах, но сега разбирам. Мисля, че оттук нататък през вечността една част от мен винаги ще се чувства малко смъртна. — Тя се усмихна тъжно към тялото на Памела. — Може би по-добрата част от мен.

Артемида импулсивно се наведе и улови монетата с образа на брат си, която все още висеше на врата на Памела. С едно махване на пръстите й монетата се освободи и се озова в дланта й.

— Аполон би искал да пазя това за нея.

Тя затвори ръка и монетата изчезна. Богинята коленичи до тялото на приятелката си.

— Какво ще правиш? — попита Еди.

— Каквото мога — меко отвърна Артемида.

Богинята вдигна ръце и те засияха със студената бяла светлина на пълнолунието.

— Сбогом, моя приятелко — прошепна тя, докато прокарваше светещите си ръце надолу по тялото на Памела. Променяше го… пренареждаше го… вършеше каквото може, за да поправи нещата. Щом светлината избледня, на мястото на мъртвото тяло на Памела имаше една прекрасна млада кошута.

Изтощена, Артемида се изправи.

— Повърви с мен, Еди. Трябва да се върна и да се явя пред баща ми.

— Разбира се, моя богиньо.

Хвана я под ръка и внимателно я поведе далеч от тялото на повалената кошута. Почти бяха стигнали тротоара, когато Артемида внезапно спря. Подуши въздуха като създание на гората, извърна глава и присви очи.

Колата, която беше ударила Памела, беше сплескана. Предницата й бе изкривена навътре и покрита с кръв на мястото на удара. Артемида пристъпи по-наблизо и надникна вътре. И двете ръце на жената, замръзнала от заклинанието на Аполон, стискаха волана. Безопасно пристегната с колана към седалката, тя не бе наранена, но очите й бяха широко отворени и изпълнени с неописуем ужас. Артемида отново подуши въздуха.

Тялото на смъртната вонеше на алкохол и то не на какъв да е алкохол. Острите сетива на Артемида разпознаха сладкия аромат на амброзия, примесен с похот, отчаяние и пристрастеност. Знакът на бога на виното беше там. Не така ясно изразен, каквато бе нейната връзка с Памела, а по-скрит, макар и не по-малко задължаващ. Артемида затвори очи, за да спре силата на своя гняв. Той щеше да си плати за това, обеща си богинята. Тя щеше да се погрижи Бакхус да си плати.

Когато отвори очи, откри, че Еди я гледа напрегнато.

— Ти знаеш какво е причинило това.

— Да — отвърна тя.

Лицето на Еди стана сурово от гняв:

— Накарай ги да си платят, богиньо!

— Ще ги накарам, воине мой! Ще ги накарам!

Артемида се обърна решително и се изправи лице в лице с касапницата, която завистта и злобата бяха причинили. Вдигна ръце. Гласът й бе усилен от безсмъртната й мощ и думите й затрептяха в цял Лас Вегас. Прекрасната богиня ловджийка успокои, излекува и накрая унищожи последните следи от злата магия на Бакхус.

Нека духовете им бъдат свободни.

Тази вечер друг не ще умре.

Кошутата е чудото от тях съзряно,

макар и да не знаят как, защо.

Над смъртните души на тези хора

ще се посипят даровете мои

и спомените техни ще отмият,

болката ще облекчат.

Тя свали ръце и хаосът наоколо се отприщи. Хората тичаха по улицата, а в далечината виеше сирената на линейка. Нощта бе изпълнена с викове: „Можеш ли да повярваш? Това е кошута!“. Насред всичко това Артемида просто хвана ръката на Еди. Двамата се отдалечиха незабелязано, обгърнати в могъща сфера от безсмъртно спокойствие.