Читать «Богинята на светлината» онлайн - страница 183

— Ти направи нещо добро, моя богиньо — Еди потупа ръката й, докато си проправяха път по тротоара, който водеше до главния вход на Цезар Палас.

Артемида му се усмихна.

— Благодаря ти.

После наклони глава замислено.

— Богиньо? — попита писателят.

— Еди, не знам дали ще е възможно да се върна тук. Тези събития ще се сторят обезпокоителни на Олимп.

— Разбирам — той се поколеба и после остави маската на ексцентричен писател да се свлече от него. Силната болка пролича ясно в очите му.

— От самото начало знаех, че няма да останеш с мен. Въпреки това избрах да те обичам. Не съжалявам нито за миг за този избор. И ще пазя спомена за теб близо до сърцето си, докато дишам.

— Може би има начин споменът за мен да не е всичко, което да държиш близо до сърцето си — бавно каза тя.

Очите на писателя се разшириха учудено.

— Еди, чувал ли си някога за царство, наречено Тулса, Оклахома?

Трийсет и трета глава

— Хадес!

Гласът на Аполон разтресе стените на голямата зала в двореца на господаря на подземното царство.

Мрачният бог се втурна в залата, следван плътно от жена си.

— Аполоне? — Хадес почти не разпозна приятеля си. Причината нямаше нищо общо със странните му, изпръскани с кръв дрехи или греещата сфера от светлина, която притискаше към гърдите си. Това, което бе напълно нетипично за бога на светлината — такъв, какъвто Хадес го познаваше — бе дивият, налудничав поглед в очите му. — Какво е станало?

— Те я убиха! Металните чудовища! Не можах да ги спра! Не стигнах при нея навреме — изговори Аполон на пресекулки, дишайки тежко.

Съпругата на Хадес се приближи до него. Там, в безсмъртното тяло на Персефона, душата на Каролина веднага разбра и потръпна.

— Това е Памела — каза тя, загледана в ярката топка светлина.

— Душата на съвременна смъртна? Довел си душата на съвременна смъртна тук! — възкликна Хадес.

— Разбира се, че я е довел — гласът на Лина бе тих. — Какво друго е можел да стори?

— Трябва да поправиш това! Трябва да я накараш да стане отново Памела.

Острите очи на Лина пронизаха бога на светлината.

— Стига с тези приказки. Тя все още е Памела и ти вероятно я плашиш. — Лина погледна назад към мястото, където стоеше съпругът й. — Любов моя, трябва да я поздравиш с добре дошла.

Господарят на подземния свят тръгна напред с нежелание. Протегна ръка, но преди да докосне светлината, втренчените му очи уловиха погледа на Аполон.

— Не е мъдро да се намесваш в законите на Вселената, приятелю.

— Тя е моята сродна душа — отвърна Аполон.

Мрачният бог поклати тъжно глава.

— Тогава нека се надяваме мойрите да проявят разбиране. — Докосна светещата топка с длан. — Добре дошла в моето царство, Памела.

Светлината потрепери и после се удължи. Със звук, който много напомняше на въздишка, тя доби форма и черти. Накрая в кръга, образуван от обятията на Аполон, застана Памела. Тялото й все още сияеше леко, имаше сюрреалистичен, прозрачен вид — сякаш бе полузавършена акварелна рисунка. С ридание, Аполон я притисна по-силно в прегръдките си. Струваше му се хладна и твърде лека. Той се страхуваше, че ако я пусне, тя ще отлети далеч. Памела нито помръдваше, нито говореше.