Читать «Богинята на светлината» онлайн - страница 177
Ф. К. Каст
Бакхус вдигна дебелите си ръце с дланите навън, сякаш опипваше въздуха пред себе си. Нещо погъделичка кожата му. Ръцете му се сключиха с цялата си безсмъртна мощ и умът му сграбчи тънкото въженце на връзката.
Откри го! Откри я…
Като рибар, Бакхус внимателно притегли нишката на душата на смъртната жена към себе си, стегна и подсили връзката им. Вече виждаше ясно жената в ума си. Тя беше на работа. Всъщност тя е една робиня, обречена на живот, изпълнен с черен труд. Носеше питиета на мъже, които похотливо я опипваха, а после се свиваше в някой тъмен ъгъл, за да поднесе чаша към собствените си устни.
Бакхус подръпна по-силно връзката и смъртната жена пресуши чашата с изгарящ алкохол.
Точно така тя дойде при него и той я обвърза чрез нуждата й да пие. Тази нужда я обсебваше и поглъщаше. Затова нямаше нищо по-логично от това той да я обсеби и погълне чрез алкохола. Всъщност не направи нищо лошо. Просто даде на смъртната онова, което желаеше сърцето й. Сладката ирония в тази ситуация го караше да крещи от радост. Щеше да използва тази смъртна жена, обвързана с него чрез желанието на сърцето си, за да унищожи другата смъртна, която бе обвързана със златокъдрата Артемида. Така най-накрая близнаците ще усетят болката му от загубата на неговото, на собственото му царство!
Агонията от отнетата власт и свобода още бушуваше в него. Те мислят, че са го победили! Аполон е виновен за всичко! Той и златокъдрата му сестра. А дали Зевс ще ги накаже? Разбира се, че не! Те са негови галеници, любимците му! Това е нетърпимо! Несправедливостта, трупана години, най-накрая трябваше да бъде обезвъзмездена. Този път няма да им се размине! Няма да има грешки!
Бакхус насочи силата си към смъртната. Пи от душата й, наслаждавайки се на това колко волно му се отдава тя. Чрез нея духът му влезе отново в смъртния свят и се разпростря като убийствена, невидима мъгла извън Цезар Палас. Той търси… търси… и накрая с триумфален вик откри онова, което му трябваше. Перфектно!
Те бяха в пълно неведение — отдадени на своите малки драми, че няма да усетят присъствието му.
Доволен, Бакхус отново насочи силите си към изгарящата от желание смъртна. Беше вътре в нея, стичаше се във вените й и изпълваше съзнанието й със своите мрачни поощрения.
Трийсет и втора глава
В пълно мълчание и с преплетени пръсти Аполон и Памела вървяха бавно по тротоара покрай фонтаните на Беладжио. Сега водата бе тиха и тъмна, но алеята около нея бе пълна с весели, бърборещи смъртни, а улицата преливаше от плавно движещи се коли. Аполон си помисли, че клаксоните и скърцането на спирачки бе много по-разсейващо от блестящите сгради, строени в редица от другата страна на улицата. Той не обръщаше внимание на постоянната болка в ръката. Това беше нещо маловажно, нещо, което скоро ще отмине и то с малки последствия, но не и мъката в сърцето му.
