Читать «Среднощни кули» онлайн - страница 7

Ейрам замахна с меча си към врата на Перин. Стоманата изсъска във въздуха. Перин отстъпи. Този път отказа да се бие с момчето.

Призрачният му двойник се отдели и остави истинския Перин в ковашкото му облекло. Призракът размени удари с Ейрам. „Пророкът ми го обясни… Ти наистина си твар на Сянката… Трябва да спася лейди Файле от тебе…“

Призрачният Перин изведнъж се преобрази — във вълк. Скочи — козината му бе тъмна като на брат на Сянката — и разкъса гърлото на Ейрам.

— Не! Не стана така!

„Това е сън“ — отпрати му Скокливец.

— Но не го убих аз — възропта Перин. — Някакви айилци го пронизаха със стрели точно преди…

Точно преди Ейрам да го убие.

„Рогът, копитото или зъбът — отпрати Скокливец. Обърна се и закрачи лениво към една сграда. Стената ѝ изчезна и разкри ковачницата на майстор Люхан отвътре. — Има ли значение? Мъртвите са мъртви. Двукраките обикновено не идват тук, като умрат. Не знам къде отиват.“

Перин погледна тялото на падналия Ейрам.

— Трябваше да му взема меча на този глупак, още когато го вдигна. Трябваше да го върна при семейството му.

„Не заслужава ли едно кутре зъбките си? — запита Скокливец, искрено озадачен. — Защо да му ги вадиш?“

— Това е нещо човешко — каза Перин.

„Нещата на двукраките, човешките неща. Винаги е нещо човешко за теб. А вълчите неща?“

— Аз не съм вълк.

Скокливец влезе в ковачницата. Перин го последва с неохота. Ведрото все още кипеше. Стената се върна, а Перин отново бе с кожения елек и престилката и държеше клещите.

Пристъпи към ведрото и извади друга статуетка. Тази бе с облика на Тод ал-Каар. Щом изстина, Перин видя, че не е изкривена като на Ейрам, макар долната част на фигурката да бе останала неоформена, все още груб метален блок. Статуетката продължи да блести, смътно червеникава, след като я постави на пода. Пъхна отново клещите във водата и извади фигурка на Джори Конгар, а след това — на Ази ал-Тон.

Връщаше се отново и отново до врящото ведро и вадеше статуетка след статуетка. Както бе обичайно при сънищата, изваждането на всички му отне мигновена секунда и същевременно дълги часове. Когато приключи, на пода стояха стотици фигурки, с лице към него. Гледаха го. Всяка статуетка сияеше с пламъче отвътре, сякаш чакаше да усети върху себе си ковашкия чук.

Но статуетки като тези нямаше да са изковани. Щяха да са излети.

— Какво означава това? — Перин седна на трикракото столче.

„Какво означава? — Скокливец зина във вълчи смях. — Означава, че на пода има много малки човечета и не можеш да изядеш нито едно. Вашата порода твърде много обича камъните и онова, което е вътре в тях.“

Статуетките сякаш го гледаха обвиняващо. Около тях лежаха натрошените парчета от Ейрам — и като че ли ставаха по-големи. Счупените ръце се размърдаха, задраскаха по пода, закатериха се към Перин, запротягаха се към него.

Той ахна и отскочи. Чу смях отдалече. Смехът се приближи и разтърси сградата. Скокливец се хвърли и го блъсна. А след това…