Читать «Среднощни кули» онлайн - страница 573
Робърт Джордан
Орди тролоци се трупаха на другата страна на Клисурата. Хиляди. Десетки хиляди. Навярно стотици хиляди. Десетократно повече от мъжете, които бе събрал по време на похода си през Граничните земи. Обикновено хората бранеха своята страна на Клисурата. Но Лан не можеше да направи това.
Беше дошъл за атака. Щурм за Малкиер. Андийр спря коня си от лявата му страна, младият Кайсел от Кандор — от дясната. Лан долавяше нещо далечно, което му бе давало сила доскоро. Връзката се бе променила. Чувствата се бяха променили.
Все още усещаше Нинив — тъй чудесна, грижовна и страстна — в онова кътче в ума си. Трябваше да го боли от това, че сега тя щеше да страда, когато умре, вместо някоя друга. Но тази близост до нея — окончателна и неотвратима — му носеше сила.
Горещият вятър бе толкова сух. Миришеше на прах и пръст, изпиваше влагата от очите му. Той примигна.
— Подобава — каза Кайсел.
— Какво? — попита Лан.
— Да ударим тук.
— Да — каза Лан.
— Може би — каза Кайсел. — Но е дръзко. Показва на Сянката, че няма да бъдем покорени, че няма да трепнем. Това е
„Моята земя.“ Да. Той смуши Мандарб напред и изрева:
— Аз съм ал’Лан Мандрагоран! Господар на Седемте кули, Защитник на Стената на Първите огньове, Носител на Меча на Хилядата езера! Наречен бях някога Аан’аллейн, но отхвърлям тази титла, защото вече не съм сам. Бой се от мен, Сянко! Бой се от мен и знай. Върнах се за онова, което е мое. Може да съм крал без земя.
Вдигна меча си. Зад него отекна грохот от гласове. Изпрати последно, неустоимо силно чувство на любов към Нинив и срита Мандарб в галоп.
Армията му се понесе в щурм след него, всички на коне — щурм на андорци, арафелци, шиенарци и салдейци. Но най-вече малкиери. Лан нямаше да се изненада, ако беше привлякъл всеки жив мъж от бившето си кралство, годен все още да носи оръжие.
Препускаха напред с викове, размахали мечове и навели пиките. Копитата им бяха небесен гръм, гласовете им — грохот на вълни, гордостта им — по-силна от огненото слънце. Бяха дванадесет хиляди. И връхлитаха срещу сила от най-малко сто и петдесет хиляди.
„Този ден ще бъде запомнен с чест — помисли Лан, докато препускаше в галоп напред. — Последният щурм на Златния жерав. Падането на малкиерите.“
Краят беше дошъл. Щяха да го срещнат с вдигнати мечове.
И ето, ще сполети света щото затворът на Най-великия ще отслабне като ръцете на ония, що го сътвориха. Наново славният Му плащ ще погаси Шарката на всички неща и ще изпъне Великият властелин десницата си да вземе що е Негово. Бунтовните народи ще потънат в покруса и ще ридаят чедата им. И никой не ще има освен Него и ония, що са извърнали очите си към величието Му.
В онзи ден, когато Едноокия глупак странства из залите на скръбта, а Първия сред Тварите вдига ръка да донесе свобода на Онзи, който ще Руши, ще дойдат сетните дни за гордостта на Падналия ковач. Да, и Прекършения вълк, когото Смъртта е познала, ще падне погълнат от Среднощните кули. И неговата гибел ще донесе страх и скръб в сърцата на людете, и ще разтърси самата им воля.
И ще дойде тогаз Властелинът на нощта. И Той ще вземе очите ни, че нашите души ще се кланят пред Него, и Той ще вземе кожата ни, че нашата плът ще служи Нему. И Властелинът на нощта ще се възправи срещу Прекършения поборник, и ще пролее кръвта му, и ще ни донесе тъй красивия Мрак. Да почнат писъците, о, следовници на Сянката. Молете се за своето унищожение!
