Читать «Среднощни кули» онлайн - страница 5

Перин бръкна с клещите в жаравата за последния железен прът. Светеше със смътен, опасно жълт цвят.

— Не мога да се махна — вдигна пръта към вълка. — Това ще означава да отстъпя пред вълчото в себе си. Ще означава да изгубя себе си. Няма да го направя.

Задържа между двамата стопеното почти желязо и Скокливец се взря в него, жълтите отблясъци светлина се отразиха във вълчите очи. Този сън бе наистина странен. Навремето обикновените сънища на Перин и вълчият сън бяха отделни. Какво означаваше това сливане?

Уплаши се. Стигнал бе до колебливо примирие с вълчото в себе си. Прекаленото доближаване до вълците бе опасно, ала това не го бе спирало да се обръща към тях, докато търсеше Файле. На всичко бе готов заради Файле. Междувременно едва не бе полудял и дори се бе опитал да убие Скокливец.

Изобщо не владееше положението толкова, колкото си бе мислил. Вълчото в него все още можеше да надделее.

Скокливец се прозя и изплези дългия си език. Миришеше на добродушна насмешка.

— Не е смешно.

Перин остави последния прът, без да работи по него. Той изстина и доби формата на тънък правоъгълник, като в началото при правене на панта.

„Да, не е смешно, Млади бико — съгласи се Скокливец. — Но ти се катериш и слизаш по една и съща стена. Хайде. Да потичаме.“

Вълците живееха в настоящия миг. Макар да помнеха миналото и като че ли имаха някакъв странен усет за бъдещето, не ги интересуваше ни едното, ни другото. Не бяха като хората. Вълците тичаха на воля, подгонили ветровете. Да тръгне с тях значеше да пренебрегне болка, тъга и безсилие. Да бъде свободен…

Тази свобода щеше да му струва твърде много. Щеше да изгуби Файле, да изгуби самия себе си. Не искаше да е вълк. Искаше да е човек.

— Има ли начин да се отмени това, което се случи с мен?

„Да се отмени?“ Скокливец кривна глава. Връщането назад не бе присъщо на вълците.

— Мога ли да… — Перин се помъчи да обясни. — Мога ли да избягам толкова далече, че вълците да не могат да ме чуват?

Скокливец изглеждаше объркан. Не. „Объркване“ не описваше болезнените послания, които идваха от него. Пустош, миризма на гниещо месо, вълчи вой в предсмъртна агония. Да си откъснат не беше нещо, което Скокливец можеше да възприеме.

Умът на Перин се размъти. Защо беше спрял да кове? Трябваше да довърши работата. Майстор Люхан щеше да се разочарова! Тези буци бяха ужасни. Трябваше да ги скрие. Да направи нещо друго, да покаже, че все пак е способен. Можеше да кове. Нали?

Някъде до него се чу съсък. Перин се обърна и с изненада видя, че едно от ведрата за закаляване до огнището ври. „Ама разбира се — помисли си. — Нали довърших първите части. Пуснах ги там.“

Обзет от тревога, сграбчи клещите и бръкна в кипналата вода, парата блъвна в лицето му. Намери нещо на дъното и го измъкна с клещите: къс нажежен до бяло метал.

Блясъкът помръкна. Късът се оказа всъщност малка стоманена статуетка на висок слаб мъж с меч, затегнат на гърба. Всяка линия на фигурата бе очертана детайлно: диплите на ризата, кожените каишки около дръжката на малкия меч. Но лицето бе разкривено, с отворена уста, зинала в безмълвен писък.