Читать «Свят на смъртта 4» онлайн - страница 56

„Още половин метър, още мъничко!…“ — молеше се наум Язон със стиснати зъби. Трябва да успеят, друг шанс няма да имат…

Да! Той се вкопчи в невидимата нишка с ръката, на която бе надянал специална ръкавица, надигна се, хвана се с другата и в този момент зарядът свърши. Мета хвърли ненужното вече оръжие и пръстите й едва не пропуснаха да сграбчат прикрепената здраво камера.

— Е, ще се покатерим ли нагоре? — запита изпълнена с решимост Мета, когато се издигнаха достатъчно, за да се закрепят около нишката. И двамата умееха добре да се катерят по въже, но лошото бе, че това не беше точно въже. Острата нишка не можеше да среже само специално обработената повърхност на ръкавиците и обувките, а останалата част от скафандъра при евентуално невнимателно движение можеше да бъде повредена.

— Почакай — каза Язон. — Нека първо да предадем съобщение.

И като отмери интервалите така, че там, отгоре, да различат плавното от рязкото подръпване, той предаде първо традиционното „SOS“. Минаваха минута след минута, а отговор нямаше. Затова пък излезе вятър и започна леко, но неприятно да ги разлюлява.

— Колко е високо… до небето? — попита Мета, въпреки че трябваше да знае не по-зле от него.

Нали заедно бяха летели под купола на този цирк.

— Не знам точно, но не повече от километър.

— Ще се справим ли? — в гласа на Мета се прокрадна нездрав авантюризъм.

— Може и да успеем, ако нищо не ни попречи. За съжаление не знам как е закрепена нишката, като се има предвид, че в определена точка над външната повърхност силата на гравитацията става нулева. Затова пък знам със сигурност, че ако се изкачим още няколко метра, падането ще е много болезнено. Да не бързаме, а? Да дадем възможност на нашите да разберат сигнала. По-добре да им предам още нещо.

Но той не успя да направи нищо.

Отначало усетиха отчетливите вибрации на нишката, след това решително и бързо се понесоха нагоре.

— Ето така е добре! — радостно каза Язон.

Но когато на височина двеста метра скоростта на издигане достигна бързината на автомобил, летящ по шосе, а страничният вятър рязко се усили, Язон се усъмни в думите си. Защото така и не бяха получили смислен отговор по морзовата азбука, а силата, която ги теглеше към небето не им оставяше никакъв избор. Можеше ли да знае със сигурност коя е тази сила? Пак ли е капан? Но как така? Камерата беше именно от „Арго“, само от „Арго“ и проклетият Солвиц не би могъл да я е спуснал…

— Мета, мислиш ли, че това е капан? — надвика свистенето на вятъра той.

— Нищо не мисля — отвърна Мета. — Просто се опитвам да оцелея!

После ги завъртя, преметна, увиснаха като паячета на невидима нишка, с краката нагоре, после нишката плавно увисна и ги стовари върху гофрирания под на външната сфера. А насреща им крачеше все същият доктор Солвиц, солиден, усмихнат, в нормален костюм, без онези кралски измислици. И главата му си беше на мястото, нещо, което Язон не можеше да каже за своята.