Читать «Свят на смъртта 4» онлайн - страница 54

— Да престанем да се поддаваме на провокации. Да правим точно обратното на това, което очакват от нас.

— Всичко наопаки?

— Да! Например сега — да излезем от гората на открито.

— Добре — кимна Мета, като се позамисли. — Ще успеем. Все пак ми кажи защо смяташ, че с истинския жив Солвиц няма да можем да се видим?

— Ами защото никакъв жив Солвиц няма тук. Предполагам, че той действително се е родил преди много хиляди години на Земята и може би даже наистина е изобретил безсмъртието, не изключено да е летял до друга вселена, но е умрял също много отдавна. Заедно със своето безсмъртие. Разбираш ли? А тук се съхранява само споменът за него. В мозъците на андроидите или в паметта на някоя огромна полудяла машина, която управлява цялата тази техника. Така че трябва да търсим не човек, а суперкомпютър. Ето защо е необходимо да се действа парадоксално… Компютрите не разбират от това. Не си ли се замисляла защо машина, с каквато и да било памет и непостижимо за човека бързодействие не е в състояние да бие гениален шахматист? Защото даже най-умните компютри в края на краищата действат по програма и на странно непредсказуемо човешко поведение дават заето. И толкоз. Да вървим. Мисля, че това е нашият последен шанс.

— Може би трябва да се върнем обратно срещу андроидите? Щом всичко е наопаки — предложи Мета.

— Грешиш — каза Язон. — Там, по всяка вероятност, вече няма никакви андроиди, а в гората непременно ще ни причака някой. Напред! Да се опитаме да ги надхитрим.

Гората се оказа мижава. На тази планета всичко беше малко: и горите, и планините, и реките, и поляните. Освен това Язон избра маршрут, който не ги отдалечаваше от главната резиденция на Солвиц. С една дума, когато гората свърши, повървяха малко по поляната и се озоваха на ръба на пропастта, която веднага познаха — оттук бяха тръгнали. Виждаха се ребрата на големия метален хангар.

— Добре тогава — каза Мета, — да си вземем пак катерите и да продължим търсенето на изхода. Оня, резервния.

Язон не намери какво да възрази. Разбира се, страшно искаше да научи всички тайни на Солвиц, но още по-силно искаше да живее. А безумният доктор протакаше по съображения, които навярно само той си знаеше. Докато на тях им оставаха броени часове.

Този път обаче хангарът не ги пусна вътре.

„Значи така, а? Ех, Мета, Мета, защо ти трябваше да пръскаш главата на онзи андроид, той можеше да ни каже как да се измъкнем оттук. А сега…“

Но Язон не каза на глас нищо. Защо? Те просто мълчаливо и яростно, понякога и задъхвайки се от безсилен гняв, обходиха и огледаха отвсякъде огромните врати, след което седнаха на тревата и решиха спокойно да обмислят, преди да са се заели с художествена металорезба с лазерните пистолети, които бяха намерили пак тук… Получава се някаква глупост — ако бе така лесно да си върнат катерите, защо тогава се затваряха вратите? А и защо, в края на краищата, изобщо им позволиха да вземат пистолетите? Някакъв капан се криеше във всичко това. Да можеха да разберат къде точно…

Язон вече пет минути безуспешно се опитваше да се съсредоточи, вперил невиждащи очи в ниското сиво небе. После погледът му неволно се спря върху странна точка в облаците и той веднага разбра, че това не е птица. А и не беше високо — предметът висеше във въздуха съвсем близо — на не повече от пет метра над главите им. Язон почти го беше познал, но като не смееше да повярва на очите си, се обърна към Мета: