Читать «Свят на смъртта 4» онлайн - страница 49

Невидимите помощници на доктор Солвиц ги върнаха във все същия хангар, но по-нататъшния маршрут минаваше през нова, неизвестна още за Язон врата. Това изглеждаше странно. Нима андроидът беше лъгал за кабинета на стопанина? А може би прословутият доктор смята да ги приеме в неофициална обстановка някъде в луксозен ресторант или на тенис-корт?

Спазвайки добрите тукашни традиции, дълго се движиха из лабиринта от коридори, преходи и стълбищни площадки, насочвани от светлинните указатели. Добре поне, че не им вързаха очите и не ги возиха в затворен асансьор, така че ако се наложеше беше напълно възможно да открият пътя обратно. Но Язон чувстваше — няма да се наложи. Така ставаше всеки път — на тази планета трябваше да се върви само напред.

В края на пътуването стигнаха някакво място, което в равна степен не приличаше нито на работен кабинет, нито на шикозен ресторант. Дивашки пищно обзаведената зала имаше размери на бейзболен стадион, а високият сводест таван предизвикваше асоциации с католически храм. И в центъра на това помещение, подходящо за посрещане на многохиляден галактически форум, имаше един-единствен човек. Доктор Солвиц, ако разбира се, това бе той, седеше на истински кралски трон, блестящ от скъпоценни метали и камъни. Триметровата облегалка бе увенчана със златен орел с разперени криле в естествен размер, а подлакътниците бяха направени като два леопарда, кротко отпуснали глави на протегнатите си лапи — съвсем като живи. Към подножието на трона, както е било прието в древността, водеха стъпала, покрити с килим. Никъде не се виждаше нищо, което да напомня стол. Вероятно местният диктатор беше свикнал пред него да стоят, може би дори на колене, но новодошлите имаха твърдо намерение да го разочароват.

— Няма да му стоя прав — прошепна Язон на Мета и демонстративно седна на пода по турски.

Мета последва примера му и, подпряла се отзад на ръце, зае още по-безгрижна поза.

Човекът на трона мълчаливо ги пронизваше с очи. Язон и Мета също така безсрамно го разглеждаха. Красив гръцки нос, маслинови очи, тънки властни устни, мъжествена брадичка, благородно посребрени коси. Беше около шестдесетгодишен на вид, но облеклото му изглеждаше повече от несериозно — изпод позлатения и украсен с кожи сюртук се подаваха изтъркани джинси, а на краката — още по-странно — блестяха в сребристо металопластмасови обувки на космодесантчик. Абсурдната картинка се довършваше от старинен меч, вързан на хълбока му. Пак добре, че стария шегаджия поне не си беше нахлузил корона.

— Приветстваме ви, доктор Солвиц — произнесе Язон, за да разведри поне малко странната обстановка.

— Здравейте, здравейте — простодушно и съвсем не по кралски отвърна Солвиц. — Да ви донесат ли столове?

— Това не е толкова важно — каза Язон. — Бихме искали преди всичко да разберем защо сме поканени тук и да се свържем с нашия кораб.

Солвиц не обърна внимание на изразеното от тях желание, но столове им донесоха. Два андроида се появиха от страничните врати. Вторият докара и количка с напитки. „А, не — помисли Язон. — Дори в питиетата да не е добавено нищо не е време за отпускане.“