Читать «Свят на смъртта 4» онлайн - страница 47

Да съпровождат по-старшия си другар бяха извикани Стан и Клиф. И без имити! Защото всички вече бяха убедени, че да се крият зад гърба на роботите е все едно да се пазят от куршуми с чадър.

Кацнаха до същата падина, която преди ден се бяха опитали да атакуват изчезналите им събратя. И, естествено, не откриха никакви видими следи на вход. Отначало. По-късно, планомерно задълбавайки в леда, стигнаха до това, за което си заслужаваше да рискуват.

Повече от стотина квадратни метра замразена площ се оказаха чисти, в леда нямаше никакви кошмари, боклуци, а на десетина метра дълбочина приборите категорично отчетоха наличие на голяма маса чист метал. Ето я тайната на повишената гравитация! И накрая, под поредния изрязан слой, хиперледът изведнъж се надигна и започна да се издува като балон. Нещо огромно и силно напираше отвътре. Непобедимата черна сянка не беше показвала досега такова поведение. Нападайки имитите и катера, петното от мрак се беше задоволило само да напука горния слой обикновен лед. А се беше измъкнало точно оттук!

Инстинктът е по-силен от разума — тримата пирянци отскочиха към стените на изкопаната котловинка и насочиха пистолети към зловещата издутина, готови за кръстосан огън. А всеки, който вече беше запознат със свойствата на хиперледа, можеше да предположи, че след не повече от секунда в светлината на монтираните в шлемовете им прожектори ще се появи нещо. И още по-лесно можеше да се досети, че пистолетите ще се окажат безсилни пред това нещо.

Дванадесета глава

— Хапнах малко от някаква кашичка от тубичката с храна на скафандъра, за да не я обиждам, но си признавам, че зверски ми се яде нормален бифтек! — съобщи Язон в уреда за ретранслация.

— Споделям желанието ти, но нали не искаш да правиш бифтек от доктор Солвиц?

— Бих се примирил и с бифтек от мороп.

— Престани. Твоят хумор продължава да не ми харесва, още повече при реалната опасност да не доживеем до вечерята.

След като всичко им се изясни напълно, Язон и Мета, без да изрекат и дума, си представиха съвсем осезаемо как тридесет и две тежки планетарни бомби едновременно се взривяват върху външната повърхност на астероида, превръщайки ги заедно с цялата тази андроидска лудница в едно огромно светещо кълбо, съставено предимно от зле свързани помежду си елементарни частици. Перспективата беше жалка — по този въпрос две мнения нямаше. Единственото, което можеха да правят, беше да гледат часовника си и да форсират двигателите на катерите. От това непрекъснато поглеждане към часовника, а може би и от нерви, изпитваха глад, но нямаха даже вода за пиене. Оставаше им само едно — да утоляват всичките си потребности с разговори и надежди.