Читать «Свят на смъртта 4» онлайн - страница 43

— Успокойте се — повтори още веднъж химикът-лекар. — С вас нещо не е наред. Но вие много ми харесвате. Аз ви желая!

Преходът беше толкова неочакван, че даже пирянската реакция не помогна на Мета. Т.е. помогна й — тя успя да счупи едната ръка на „химика“ едва след като пръстите му, мигновено станали железни, се впиха в плещите й и скъсаха скафандъра заедно с бельото под него. А докато счупената му ръка висеше под абсолютно невъзможен ъгъл, другата продължаваше да я стиска все така силно. Мета не успя дори да се учуди, тя просто трябваше да го удари по лицето.

Странно беше това лице. Юмрукът й пропадна в него, като оплеска всичко наоколо със зеленикаво желеобразно вещество.

Дори привикналата на всичко пирянка в този момент усети пристъп на гадене. Но желязната хватка най-сетне отслабна и младежът, по-точно това, което остана от него, рухна на пода.

„Андроид“ — досети се Мета и тъй като не бе общувала отблизо с кой знае колко андроиди, бе доста шокирана от станалото, та предпочете да изскочи в коридора и да се втурне към първата отворена врата.

Тя се оказа врата на оръжеен склад. Нямаше време да разсъждава върху смисъла на подобна случайност. Бързо си намери нов скафандър с висша защита и половин дузина различни пистолети за всякакви ситуации. Любимата й пирянска конструкция липсваше, но пак не беше лошо. Преди да излезе в коридора, Мета си помисли, че това може да е капан и бързо намери резервен изход от помещението.

Но точно там я чакаше засада. Е, какво пък? Та те още не знаеха с кого си имат работа! Живи, т.е. функциониращи врагове Мета не оставяше след себе си. Докато си пробиваше път през лабиринта от преходи и зали, тя по-скоро интуитивно, отколкото логически, се опитваше да се движи все напред и надясно. Почти на всеки завой я пресрещаха роботи. Някои бяха въоръжени и откриваха огън, обаче едва когато вече бяха улучени, така че куршумите им не стигаха целта си. Мета се носеше към свободата си като куче, доловило миризма и водена от някакво шесто чувство. Което също си беше кучешка черта. А миризма наистина имаше — в стерилно неутралния въздух все по-отчетливо се усещаше наличие на озон, морски пари с тънък привкус на йод и едва доловим през лютивия дим от изстрелите аромат на свежа зеленина. Тя беше на верен път и сразяваше наляво и надясно андроидите, така че наоколо хвърчаха само зелени пръски. Боят в тесни коридори, стълби и асансьори не беше новост за Мета, а интуицията й, както винаги, не я излъга. Стигна до изхода. Не съвсем навън, но още по-добре — излезе в голям хангар, където стояха два еднакви космически катера.

— И какво мислиш за всичко това? — попита Язон, след като й разказа своята история.

— Мисля, че трябва колкото се може по-бързо да се измъкваме нагоре.

— Да кацнем на външната обвивка и да търсим отвор към космоса?

— Ами, да. Най-вероятно — предположи Мета, — отвор, за какъвто говориш, има един-единствен — този, през който ни вкараха тук!