Читать «Свят на смъртта 4» онлайн - страница 42

— Сложих шлемофона — облекчено въздъхна Язон. — А защо бягаше от мене, Мета?

И в този момент те забелязаха, че са направили пълна обиколка на планетата. И слизаха към същия хангар, от който излетели.

Когато Мета достигна страничното отклонение в канала на шахтата, пневмопроводът заработи отново. Навярно така беше устроена местната автоматика, само че въздушната струя отнесе Мета в посока, противоположна на тази, в която бе изчезнал Язон. Пирянката не толкова изчисли, колкото почувства това и веднага щом дойде на себе си, се опита да се ориентира. Обратен път по пневмопровода нямаше, запечатаният зад гърба й капак нямаше никакви приспособления за отваряне или управление и при липсата на други възможности Мета започна да изследва огромната ярко осветена зала, в която бе попаднала. Хилядите очички и очища на непонятна апаратура най-безочливо я оглеждаха, въртяха се в гнездата върху широки панели с изскочили отвсякъде телескопични шии. Мета инстинктивно изтръгна най-близката тръба с обектив в края и, въоръжена с нея като със сопа, се приготви за най-лошото. Нищо не се случи. Ремонтно паяче-робот забърза от горния ъгъл на стената към мястото на повредата и след няколкосекундно изследване на обекта с име Мета се оттегли, даже светлината като че ли стана приглушена. Мета се почувства неловко от варварското си поведение и тръгна кротко покрай панелите и стендовете в търсене на изход.

Вратата пред нея сама се отвори и приветливо я посрещна дълъг коридор с мека светлина и златистоовални табелки върху пепеляво сиви врати: „Лаборатория №11“, „Лаборатория №12“ и така нататък до неизвестно кой номер. Пред двадесетата поред врата с неочакван надпис „Специална лаборатория“ Мета неволно спря. Трябваше в края на краищата да надникне все някъде! Търсеше хора, а коридорът продължаваше да е пуст. Освен това нито един от надписите не предупреждаваше, че е забранено за външни хора.

За благоприличие чукна с кокалчетата на пръстите си няколко пъти и отвори вратата.

Колби, епруветки, разноцветни стъкленици, идеална чистота върху белите пластмасови маси — тук явно работеха химици. Наистина засега в огромното помещение се забелязваше само един учен — висок, широкоплещест млад човек с приятна външност. Той й се усмихна, стана и наперено се разкърши, при което шевовете на белия му халат изпукаха. И Мета му се усмихна в отговор — винаги бе харесвала силните мъже.

— Влизайте — каза той. — И сядайте.

Не й се сядаше. Защо? Преди всичко искаше да научи къде се намира и с кого си има работа. Мета се приближи още малко и попита объркана:

— Извинете, вие… тоест, къде съм попаднала?

— Не се вълнувайте — почти пропя младият човек, като се усмихна още по-очарователно. — Вие сте в моята лаборатория. Всичко ще бъде наред.

— На мен и така ми е наред — вече малко агресивно уточни Мета. — Аз просто…

— Не — меко я прекъсна красавецът в бяло. — Аз виждам, че нещо ви безпокои. Но вие не се вълнувайте. Сядайте.

Той се доближи до Мета почти плътно и, като едва допираше длани, сложи ръце върху раменете й. На друг тя не би разрешила подобно нещо, но този химик притежаваше удивителна способност да успокоява. „Може би въобще не е химик, а лекар?“ — мярна се в главата на Мета.