Читать «Свят на смъртта 4» онлайн - страница 179

Тогава как? Да маневрират? И това изглеждаше реално. Но тогава щеше да е нужно твърде много време за изучаване на закономерностите, по които се движат метеоритите и за съставяне на подробна програма за маршевите, маневрените и спирачните двигатели.

Трети вариант като че ли нямаше. Съществуваше някакъв междинен: да се маневрира на око, а при нежелателни сближавания с някой метеор — да се стреля. Но и този вариант на практика бързо се превръщаше в първия.

И когато те се доближиха на минимално допустимо разстояние до потока кошмарни черни грамади, които се блъскаха, трошаха, въртяха и разпиляваха, пътеводната бяла птица, летяща пред тях, забави рязко почти до нулева скорост и като застана в центъра на обзорния им екран, включи дисплея на челото си.

„Внимание — занизаха се думи. — Внимание! Сега в потока от метеорити ще се образува пролука, достатъчна за проникване в сферата. Можете да избегнете опасни сблъсъци с големи астероидни фрагменти само при едно условие: движете се зад мен точно на сто метра разстояние. Каквото и да става наоколо, не сменяйте посоката на движение, скоростта и разстоянието до ориентира. В случай на изчезване на ориентира се движете по същия курс и със същата скорост.“

Не се досетиха веднага какво означава това „изчезване на ориентира“. Разбраха го по-късно. След навлизането в потока известно време пътуваха изненадващо безпроблемно. Което не беше и изненадващо — и птицата, и корабът явно изпълняваха детайлно съставена от някого програма. Но после… Всяка програма има своите несъвършенства, не може без сюрпризи.

Две циклопични скали с прицелна точност се сблъскаха с широките си плоски издатини и премазаха малката бяла птичка. И веднага започнаха да се раздалечават, като всяка отнасяше върху себе си зелено-кафявия отпечатък на току-що работилото устройство — изящно, сложно, и доста неглупаво създание (а може би все пак същество?)

Пръстите на Мета не трепнаха ни за миг. Скалите бавно се разминаваха, „Арго“ се промъкваше, пот се стичаше по лицата на пирянците, които в тази минута с нищо не можеха да помогнат на своя пилот. Можеха само да мълчат, да стискат зъби и да не пречат, за да не изплашат изплъзващия им се късмет.

Преминаха влудяващо бавно, почти стържейки броня в скалите, които отново се сблъскаха точно зад кораба, а други два астероида се превърнаха в прах и отломки няколко секунди пред тях.

После стана чисто черно, само проблясваха разноцветни звезди, сред които бавно се уголемяваше огненото клъбце на Нов Кокос. Сега вече можеха смело да форсират двигателите. И Мета от радост така пришпори звездолета, че целият екипаж бе повален на пода и почти сплескан от ускорението като под колела на гигантски всъдеход. Никой не бе успял да легне в креслата против претоварване, защото преди това пирянците бяха застанали зад гърба на пилота си от солидарност. Никой не се обиди. Голяма работа — седемнайсет „g“! Нищо и половина.