Читать «Свят на смъртта 4» онлайн - страница 148

— Представете си — говореше Гваханофабр, — закъснели сте за последния винтокрил. А по разписание следващият ще пътува след два дни. Вместо да го чакате, по-добре се качете на шестоход. Не съм ли прав?

Очевидно мъдрецът беше забравил, че Мета не е жителка на Саанд и разните вертокрили-шестоходи са й по-чужди и от рванаврът, но кой знае защо точно тази негова риторика я убеди в честността и добрите му намерения. И без да губи време за обяснения, тя се втурна да търси любимия си.

Планът й се оформи бързо. С всъдеход, взет от Ескли — до близката военна база. Трупът на стоманения глиган тя взе със себе си. Без да обръща внимание на яростните възражения на Екшен, и тъжно-осъдителния поглед на Хирон. Без особени разяснения, тя взе от военните най-скоростния изстребител и след половин час беше на космодрума. Там, както се казва, я очакваха с цветя и музика, пълна програма. Затова не бяха взели мерки да укрият „Темучин“ някъде по-навътре или поне да отстранят енергоблока му, с което много облекчиха задачата на Мета. Тя дистанционно отвори люка на своя кораб и натовари глигана, който беше прикрепен към изстребителя като някаква бойна ракета. Когато обаче дойде време самата тя да премине от едното возило в другото, се появиха мераклии да й попречат. По всяка вероятност това бяха професионални бойци, обучени и тренирани, но на тях, горките, никой не им беше казал (а и кой би могъл!) с кого всъщност си имат работа. По радиостанцията какво им бяха съобщили? Момиче! Само̀! Отмъкнала изстребител. И толкоз. Е, момичето (само̀) попиля цялата тази банда нахалници като дребосъци.

По-късно тя се закле пред Язон, че нито веднъж не е стреляла и много се гордееше със сдържаността и благородството си. Въпреки че — с какво се гордееше? Просто не можеше да се стреля! Опасно беше. Защото очевидно се опитваха да я хванат жива, а ако бе открила огън на месо, кой знае как щяха да се развият нещата…

Но всичко приключи както трябва. „Темучин“ е кораб от такъв висок клас, какъвто не може да си позволи една провинциална планетка, освен това Мета беше специалистка по „откопчване от преследване“. Въобще, и да е имало преследване, то все едно, че го е нямало.

— Спомних си! — изведнъж радостно извика Айзон, след като изслуша увлекателния разказ на своята снаха, която още от пръв поглед го беше очаровала.

— Какво си спомни, татко? — попита Язон, без да очаква нищо хубаво.

— Спомних си как долетяхме тук.

— Откъде? — бързо попита Язон, като че се страхуваше да не изпусне краткия миг на озарение, споходил Айзон.

— Откъде — още не съм си спомнил — виновно разпери ръце бащата.

— Добре, разказвай.

Язон напразно се опасяваше. Каквото си бе спомнил Айзон, си го беше спомнил… за останалото — извинявай.

— Бяхме трима на кораба: моята жена Нивела, приятелят ми от детинство Фел и аз. А корабът се наричаше „Овен“.

— Как се казваше жена ти? — попита за всеки случай Язон, защото реши, че му се е сторило.

— Нивела, моята жена и твоята майка. А звездолетът „Овен“ беше направен като експериментален образец. Корпусът му беше излят от особена сплав, която, според замисъла на изобретателите, беше устойчива към всякакви въздействия, включително към високотемпературна плазма, към потоци „бавни неутрино“, пси-излъчвания и даже към контакт с антивещество. Откъде ли бихме могли да сме долетели с това устройство? Не знам. Но със сигурност тук се озовахме случайно. Едновременно отказаха и главните двигатели, и генератора на джъмп-режим. Опитният прототип си е опитен прототип! Трябваше да кацнем веднага на коя да е планета. И първата срещната беше Иолк. Разбира се, не можеше да се очаква помощ от местното население, а експерименталният „Овен“ се оказа сложна машинка. Пък аз какъв бях? Просто пилот. Не разбирах от сложна техника. Нивела разбираше нещо от двигатели и електронна автоматика, но виж, от новите системи за защита, които ние изпробвахме по време на този полет, разбираше само Фел, който бе физик по образование. Майсторѝ каквото майсторѝ в неговата адска кухня — защото в тая работа бяха използвани наистина чудовищни енергии, докато един прекрасен ден се оказа, че корабът вече не става за нищо. Стоеше си в околностите на Иолк като паметник на нашата глупост. Дойде време да викаме SOS из цялата Галактика. И тогава стана ясно, че Фел е повредил не само кораба. Докато ремонтирал, а може би и като последица от неговата работа, цялата планета е била обгърната от непроницаем екран. Толкова, финито. Ние бяхме в капан, който сами си бяхме построили. Оставаше ни само да се надяваме на чудо или да чакаме случайни гости. Фел продължаваше безрезултатните си усилия и обещаваше, че още ма-а-алко, още мъничко и ще намери ключ към разбулване на страшната тайна. Но после забелязах, че Фел не е съвсем наред. Нивела се съгласи с мен и отбеляза, че ние също рискуваме много скоро да полудеем. Затова оставихме феловото на Фел, а за себе си взехме мъжественото решение да заживеем в този свят тук, където ни е захвърлила съдбата. Бяхме млади и искахме да живеем пълноценно. В края на краищата Иолк не беше най-лошото място във Вселената. Нивото му на развитие? Нищо особено. Затова пък ние, като използвахме нашите познания, бързо завзехме властта в цялата планета. По мирен начин. Аз се обявих за син на загиналия преди година мъдър любимец на народа, крал Крет. Фел, за всеки случай, бе обявен за мой брат по майчина линия. За негов баща посочихме адмирал Пойсон, загинал в битки от местен мащаб. Започнахме внимателни и хуманни реформи. Но не бяхме предвидили едно: Фел със своята физика се побърка окончателно. Той се възмущаваше от нашето поведение, крещеше, че предаваме цивилизацията, искаше действена помощ за безумните си експерименти и накрая с помощта на един наемен мръсник изби всички най-добри хора на тази планета, които вече бяхме посветили в традициите на съвременната култура, и се провъзгласи за крал. Ние с Нивела се предадохме без бой, защото искахме да сведем до минимум кръвопролитието. Тогава тя беше и бременна с теб. Подлият Фел заплаши да убие детето, веднага щом се роди, ако доброволно не се откажем от властта. Ние се отказахме. Но ти сам разбираш, Язон, че на такива хора не може да се вярва. Горях от желание да те скрия и уредих това бутафорно погребение. Тогава точно се появи Хирон, като че беше самата съдба. Той винаги се явяваше непредвидено, но този път дойде съвсем навреме. И изненадващо честно разказа как идва при нас. Това беше истинско откровение. Разбира се, ние го молехме да ни вземе със себе си. Но той ни обясни, че това е невъзможно. Бебе — да, но двама възрастни — в никакъв случай. Защо ли не предадохме по него писмо, което да изпрати в ефир? Защо въобще му повярвахме и не се опитахме да скочим след него? И досега не мога да си обясня. Но именно от този момент нашите отношения с Нивела се влошиха. Животът ни свърши още веднъж. Рухна всичко, което ни свързваше преди това. Власт, мечти, общи спомени, които изтри от паметта ни този луд физик. А вече нямахме и дете. А любовта? Любовта навярно беше свършила още по-рано.