Читать «Свят на смъртта 4» онлайн - страница 110

— А сега си заприличал и на Солвиц — каза Мета.

— Това пък защо? — не разбра Язон.

— Започна да говориш като него: Първо, второ… не мога да търпя такова буквоядство!

— Добре де! — обидено махна с ръка Язон. — Впрочем, за Солвиц. В тази суетня все забравям да те питам как, все пак, успяхме да се измъкнем оттам. Той беше създал за нас истински капан и явно смяташе да ни задържи.

— Разбира се. Проумях това преди теб. Този проклет Теди ни лъжеше почти през цялото време. Много му е било скучно сам и той просто ни отвлече, а цялата тази зловредна сган на повърхността изобщо не го е безпокоила и винаги е можел да ни пусне. Впрочем, не по-трудно за него е било и обратното — да ни направи пленници завинаги — да ни приспи, да ни скрие някъде и да чака все същия изход. Но или е усещал, че няма да има планетарен взрив, ако не ни пусне, или… Знаеш ли, Язон, мисля, че той наистина е луд. Логиката му е някак нечовешка. Разбирам, че той наистина не желаеше насилие, а искаше да ни направи доброволни пленници. Затова и измисли цялата история с библиотеката. И теб той фактически те обсеби. Отначало те увлече с потресаваща информация. На теб само нови знания да ти даде човек. Права ли съм?! А след това те докопа с главното наслаждение в живота ти и лиши хитрия и непобедим Язон дин Алт от всякаква воля за съпротива. Защото духовният наркотик може да бъде по-страшен от всяка химия. Ти беше готов да останеш с него, завинаги да останеш!

— Не може да бъде — усъмни се Язон.

— Може. Аз много внимателно проанализирах неговия метод. Той по принцип е длъжен да действа стопроцентово на всеки човек.

— Защо тогава ти не се хвана в капана?

— Защото аз съм пирянка.

— Е, и какво? Виж, винаги съм смятал, че пирянците са особен народ. Но не дотам! Нима искаш да кажеш, че за вас не съществува най-висше наслаждение в живота?

— Излиза, че е така — въздъхна Мета. — Прецени сам. Когато включих уплътнението на времето, аз също се озовах във виртуална реалност. Не е трудно да се досетиш къде попаднах. На родната планета. С наслада косях, да, с наслада избивах разните му там познати и непознати твари, побеждавах и това нямаше край. Удоволствие? И още как! Но това не е игра, Язон, това не е развлечение. Това е средство за оцеляване, а значи е по-скоро работа, отколкото почивка. Убивайки, ние мечтаем за мир и спокойствие на нашата планета. Уморих се да стрелям в този измислен свят и Солвиц отрази тази моя мечта като я реализира. Победих окончателно като застрелях последния полумъртъв рогонос и в този момент Светът на Смъртта престана да бъде свят на смъртта и, навярно, престана да бъде моят роден свят. Мислиш, че в този момент станах щастлива? Е, и да съм била, то за не повече от три секунди, не повече, и отново тръгнах да търся опасности. Но опасности нямаше. Никакви! Изпадах във все по-голямо раздразнение. Играта ставаше съвсем не по правилата. Солвиц изглежда също се обърка и започна да ми пробутва кой знае откъде появили се зъбати зверове. Това беше глупаво. Престанах да вярвам в реалността на обкръжаващото и успях да изплувам в диспечерската, откъдето той управляваше нашите сънища…