Читать «Проектът Калигула» онлайн - страница 272

— Повикай линейка.

Опипа раната на тила на Файлийн, от дясната страна. Мястото бе подпухнало и налято с кръв. Повдигна клепачите й, за да погледне зениците. Дясната бе разширена и не реагираше на светлината. Дишането й бе накъсано, пулсът — учестен и неравен, и Скарпета се разтревожи, че може да има притискане в долната част на продълговатия мозък.

— Трябва да остана с нея — каза тя на Бентън, докато той звънеше за помощ. — Може да започне да повръща или да получи пристъп. Трябва да държа дихателните й пътища отворени. Спокойно — каза на Файлийн. — Ще се оправиш.

След шест дни

В мемориалната стая на „Ту Тръкс“, до машината за кола и оръжейния шкаф, бяха наредени столове и пейки, защото в кухнята нямаше място за всички. Скарпета бе донесла прекалено много храна.

Големите купи на масата бяха пълни с папарделе със спанак и яйца, макарони, пене и спагети. На печката се топлеха тенджери с различни видове сосове: с манатарки, болонезе, с прошуто. Простичък доматен сос бе предназначен за Марино, защото той обичаше да слага такъв на лазанята си и специално бе помолил за него, с допълнително месо и извара. Бентън бе поискал телешки пържоли на тиган със сос „Марсала“, а Луси — любимата си салата с копър. Бъргър се бе задоволила с пиле с лимон. Въздухът бе наситен с уханията на пармезан, гъби и чесън и лейтенант Ал Лобо се тревожеше как ще удържи тълпата.

— Целият квартал ще се изсипе тук — каза той и опипа коричката на хляба. — Или може би целият Харлем. Това май е готово.

— Трябва да ехти на кухо, като го почукаш — каза Скарпета, избърса ръце в престилката си и надзърна във фурната, от която лъхна ароматна жега.

— На мен ми се струва, че ехти. — Лобо си облиза пръста.

— По същия начин проверява и бомбите — каза Марино, докато влизаше в кухнята, следван по петите от боксера Мак и булдога на Луси Джет Рейнджър. Ноктите на кучетата тракаха по плочките. — Почуква ги и ако не избухнат, се прибира вкъщи рано-рано, приключил с работата за деня. Може ли да им дадем нещо? — Имаше предвид кучетата.

— Не — обади се Луси откъм мемориалната стая. — Никаква човешка храна!

От другата страна на отворената врата двете с Бъргър окачваха гирлянди от бели лампички върху витрината с личните вещи на Джо Виджиано, Джон д’Алара и Майк Къртин, служителите от „Ту Тръкс“, загинали на 11-и септември. Принадлежностите им, извадени от руините, бяха наредени по рафтовете: белезници, ключове, кобури, клещи за тел, фенерчета, закопчалки и халки от коланите им, стопени и огънати, а на пода имаше част от стоманена греда от Световния търговски център. По кленовата ламперия на стените висяха снимки на тримата и на други членове на „Ту Тръкс“, загинали при изпълнение на служебния си дълг, а леглото на кучето Мак бе застлано с покривка, изобразяваща американското знаме, изработена от децата в едно начално училище. Коледна музика се смесваше с бъбренето на полицейски радиостанции. Скарпета чу стъпки по стълбите.

Бентън и Бонел бяха излезли да донесат останалата храна: замразен шоколадов мус с фъстъци, пандишпан без масло, сухи колбаси и сирена. Скарпета бе наблегнала на предястията, защото те щяха да се запазят по-дълго, а за ченгетата нямаше нищо по-хубаво от това да разполагат с остатъци, за да си похапват, докато висят на повикване.