Читать «Денят не съмва за нас» онлайн - страница 9

През това време, подпрян с ръка на рамката на вратата, за да запази равновесие, Жакие ме гледа с едва забележима усмивка, в която има и снизхождение, и лукавство. Добре го разбирам: снизхождението е предназначено за лекаря, а лукавството за слона — име, което се дава във флота на всеки, който не е моряк. И Жакие е прав, но нали стюардът е точно толкова моряк, колкото и лекарят.

Мостикът на подводницата е малката кула, от която излизат две стърчащи отстрани хоризонтални перки (това са хоризонталните рули), които й придават специфичния силует на подводница. На кулата има не знам колко малки мачти, антени и перископи и всъщност тя е кръгла само в предната си част, а назад се издължава, за да улесни, предполагам, плъзгането на подводницата под водата. Тя се нарича още „будката“, но моряците открай време предпочитат да й казват „банята“, защото, когато подводницата е над водата, човек може да се намокри до кости, в което сам се убедих.

Жакие отваря капака на люка и след като излизаме на мостика, го хлопва бързо зад мен, за да не го залее някоя вълна. Когато се изправям горе, морето и вятърът ме блъсват силно в лицето, сякаш ми удрят плесница.

Тук е капитанът, който ми се усмихва приятелски, и още четирима души. Единият наблюдава околността с голям бинокъл. Другият е със слушалки. Третият крещи нещо по микрофона си, а какво прави четвъртият — не мога да разбера. Изглежда, че маневрата е трудна, и аз си мълча, застанал така, че никому да не преча.

Вълнението е силно и цяла миля пред нас плува ескортният кораб „Майе-Брезе“, елегантен съд, който бях забелязал в пристанището на път за Арсенала. „Майе-Брезе“ играе ролята на полицейски мотоциклет пред министерска кола. Докато сме на повърхността, той ще ни проправя път, като отстранява другите кораби. След като изпълни мисията си, ще се върне отново в пристанището.

Слънцето свети ярко, но югозападният вятър ме шиба в лицето, а вълните ме заслепяват до такава степен, че трябва да се обърна с гръб, за да гледам.

„Да хвърлим последен поглед към сушата“ — изразът има твърде конкретен и дори малко драматичен смисъл за онзи, който ще се потопи на 100–150 метра дълбочина в океана, без да се покаже на повърхността цели два месеца. „Последният поглед към сушата“ обхвана още слънцето и облаците. Особено облаците — мили и волни скитници в лазурното небе за онзи, който хлътва в затвора на подводницата. Земя и небе, близки и любими — с немалко неща и хора се разделяме.

Освен ако не е замърсено, небето няма мирис, затова пък земята има. Когато след четиричасово плаване с моята яхта в залива Карнак се завръщах към плажната ивица, ароматът на земята изпълваше ноздрите ми с дим от изгорели дърва и листа, зеленина и хумус. Така живителен и сладостен е този дъх, както кожата на бебето за майката.

Колкото повече наближаваме тесния изход на пристанището и откритото море, толкова по-бурно става и все по-яростно ни връхлитат вълните и вятърът. Мокър съм до кости и не ми е особено добре така люшкан наляво-надясно като плюшено мече, подхвърляно от малчуган. Ще ми се сега да съм на „Майе-Брезе“ и от сухо и високо място да наблюдавам канала, пристанището и хълмовете, между които минаваме. Откакто напуснахме Ил Лонг, не сме били по-близо до сушата, с която се разделяме — дори между дърветата се виждат силуетите на хора, махащи с ръка към нас, заминаващите. Жалко, че не мога да взема бинокъла от моя съсед — така ми се иска за последен път преди монашеското ми усамотение да зърна някое нежно женско лице.