Читать «Денят не съмва за нас» онлайн - страница 10

Целият мокър, слизам с няколко стъпала надолу при двама офицери, скрити в металната кухина (кънтяща от разбиващите се вълни), които с наслада дърпат за последен път от цигарите.

— Докторе — казва единият (защото естествено всички вече са разбрали какъв съм), — само като ви погледне човек, и разбира, че поне няколко „кита“ са ви праснали по носа („кит“ означава силна вълна). Това е първото ви кръщение като подводничар. А второто ще бъде по средата на рейса.

— Но аз вече съм плавал на малка подводница.

— Сравнение не може да става. Ние сме на АРПЛ!

Те се смеят и ме гледат приятелски, снизходителни и добродушни. И когато отварям капака на люка, за да сляза долу, някой се провиква:

— Докторе, да не забравите да го затворите след себе си! Рано е да пускаме вода вътре!

Но с това не се свършват мъките ми, защото долу, на стълбата, трима млади офицери (които без съмнение Жакие е събрал) ме наобикалят весело и ми поднасят въображаем микрофон, като че ли ме интервюират за телевизията. Включвам се веднага в играта.

— Вашите първи впечатления, докторе?

— Много е мокро и солено!

— Докторе, знаете ли защо е толкова мокро?

— Да, господине! Подводницата е нещо, което плува под водата, а не отгоре. Така че нормално е да се понагълтаме.

Общо веселие:

— Страхотен е докторът!

— Няма грешка!

— Как го рече само!

— И един последен въпрос: вие сте плавали по море, защо избрахте точно подводница?

Съобразявам бързо. Ако им разкрия истинската причина, която читателят знае, провалът ми ще бъде пълен. Заявявам с важен вид:

— Господа, ще ви призная нещо: не мога да плувам. А подводницата е единственият съд, където човек не може да падне зад борда.

Веселието достига своя връх и аз се възползвам, за да се измъкна, да се прибера в стаята си и да захвърля мокрото кепе и мушамата. Напук на неписания закон (ако той изобщо съществува) затварям вратата и се изтягам на койката.

* * *

Трябва да съм спал доста дълго и когато се събуждам, подводницата се люлее силно. Не ми е особено добре, но пък и не ми се повдига. Отварям широко уста на няколко пъти, за да изравня налягането в ушите. Поддържам духа си, доверявайки се на Нотамина. И понеже състоянието ми не се подобрява, търся от моя лечебен арсенал въображаем спасител.

Както биха казали философите, необходимо е „съучастничество от мен за мен си“. Затова почвам лицемерно да се питам каква е причината островите винаги да ме очароват. И понеже вече съм си задавал този въпрос, не ми е трудно да си отговоря: островът е нещо затворено, отвред защитено с вода от нашественици. На всичко отгоре пустинен, макар учудващо добре снабден с храна и вода — това ми позволява да изживея идилия без съперници, единствен мъж за една жена.