Читать «Денят не съмва за нас» онлайн - страница 8

— Господине, да ви покажа ли и аптеката? Тук са всички лекарства, които доктор Мьорио е изписал от базата. Ще видите ли дали ви вършат работа?

Разбира се, че ще свършат работа. А дори и да не са подходящи, от уважение към моя предшественик не бих го казал. И все пак хвърлям един поглед.

— Какво е това?

— Е, нали виждате, господине, пакет тампони.

— Да не би да има жена на борда?

— О, господине, дума да не става! Според мен това е малка шегичка на аптекарите от базата.

Поглеждам наоколо. Макар и смален докрай, лазаретът ми изглежда просторен. Не може и сравнение да става с моята малка подводница, където всичко се свежда до 4 кутии с лекарства. За да превържа едно коляно, трябваше пациентът да легне на масата в бюфета.

Влизам в съседната стаичка и виждам върху една от двете койки човек, обърнат с гръб към мен, който хърка здравата.

— А, вече си имаме болен?

— Не, господине, това е Морван.

— Той тук ли спи?

— Това е неговата койка — наежва се Льогийу. — А моята е отгоре.

Навлизам предпазливо в този миниран терен.

— Това не е ли изолационното?

— Така е, господине. Но когато някой от екипажа е болен и трябва да бъде изолиран, един от нас му отстъпва мястото си и отива да спи на неговата койка.

— Аха, ясно.

Всъщност не ми е ясно нищо: дали това е според обичая, или е нарушаване на реда. Но тъй като между тези двете границата е доста тънка, а и в случая има само предимства, ако лазаретът нощем не остава без надзор, си замълчавам. И ми се струва, че по-скоро Морван ще отстъпи мястото си на някой болен, когато се наложи…

— А, имате си и телевизор?

Това „имате си“, което признава негласно, че тук Льогийу е собственик или най-малкото, че се разпорежда, съвсем го успокоява.

— Да — отвръща Льогийу, — но когато искам да гледам филм, отивам в бюфета, защото в 9 часа Морван вече е заспал.

Връщам се в лазарета, където се появява моряк на двайсетина години:

— Позволете да ви се представя, докторе, казвам се Жакие и съм един от двамата стюарди в каюткомпанията. Капитанът ме изпраща да ви кажа, че можете да се качите на мостика и ако желаете, да погледнете на раздяла сушата.

Забелязвам, че Жакие — дребен брюнет с живи очи — не ме нарече „господине“ или „господин докторе“, а само „докторе“, както и офицерите, които обслужва. Защото в представите си, както впрочем и за офицерите, той също е част от каюткомпанията, както „butler“ е част от клуба. „He belongs“, както би казал един англичанин.

— Ще ви придружа, докторе — предлага Жакие, който сигурно си мисли, че вътрешността на една подводница може да ме обърка.

— Идвам.

— Извинете, докторе — казва Жакие след известно колебание, — ще е по-добре да си сложите кепето и да си вземете мушамата. Горе е доста хладно.

Подводницата вече доста се клатушка и аз трудно навличам мушамата си, която в Морското наричаха… — по-добре да не споменавам тази дума, за да не предизвикам благочестието на моята читателка и да я уплаша.