Читать «Денят не съмва за нас» онлайн - страница 6

Робер Мерл

Понеже ми се стори, че долавям известно съжаление в думите му, а може би и скрито предупреждение, казвам:

— Надявам се, че ще свикна с тях, а и те с мен.

— Не се и съмнявам — отговаря бързо той и добавя: — Както знаете, тук носим само фланелка и джинси, без отличителни знаци, с изключение на събота вечер и неделя, когато се издокарваме за празника.

Той се усмихва и излиза.

В очакване на обещаното клатушкане гълтам едно хапче, разопаковам багажа си и ставам собственик на „стаята“. Тя е облицована с дъбови плочки и това я прави светла, топла и уютна. Един англичанин би казал cosy. Освен това тя е и много добре осветена, а умалените й размери засилват още повече усещането за уют.

Първото, което се вижда, е леглото, заемащо почти цялата дължина. Ако обичате, тук не се казва легло, а койка. Под тази така наречена койка хитроумно са разположени шкафчета, има дори и малък гардероб. На стената към коридора е поставен малък умивалник от дуралуминий (ще се съгласите, че при тукашните условия фаянсът явно би бил не на място).

Бюрото от дясната страна на койката ме разнежва с малките си размери. И то, и шкафчетата, и рафтовете отгоре са дъбови. Би трябвало да кажа рафта, защото той е само един с напречна дървена летвичка по средата, която пази книгите да не изхвръкнат при клатушкането. Едва събирам медицинските си книги там. Затова пък в шкафчетата откривам малък сейф.

Отляво на койката — т.е. от лявата ми страна, когато легна по гръб — дъбовата облицовка извива рязко напред, което ме кара да мисля, първо, че трябва да внимавам при сядане, ако искам главата ми да остане здрава. И, второ, че тази издатина съвпада в общи линии с формата на стоманения корпус. И така отляво, зад тънката дървена облицовка и яката броня на корпуса се простира огромното, черно и тайнствено море. Напразно си повтарям, че бронята е дебела, практически абсолютно непроницаема и устойчива и на най-силно налягане — близостта не може да не влияе на въображението ми. Напразни страхове, двамата с океана ще бъдем съседи, но не ще се опознаем, надявам се. Ако Йона е чудовище, стихията, в която се носи, е още по-чудовищна и несравнимо по-могъща. Ако удивителните машини на Йона откажат и той се принуди да слезе в дълбини, за които не е предназначен, налягането на водата ще го смачка като орехова черупка.

Направи ми впечатление, че дори когато офицерите бяха по стаите, вратите оставаха отворени към коридора. Питам се дали е така, за да се проветрява по-добре, или за да се избегне клаустрофобията, а може би по силата на някакъв неписан бордови закон, според който всички трябва да се виждат помежду си, поне през деня. Изпълнен със съмнения, все пак оставям и моята врата отворена и сядам на малкото бюро пред един бележник, подарен ми от Софи в деня на моята трийсетгодишнина, за да ми служи за „дневник“.

Някой застава на вратата:

— Позволете ми да се представя, господине, Льогийу, фелдшер и анестезиолог.

Това „господине“ зная, може и да ви учуди. Като че ли е редно фелдшерът да се обръща към лекаря с „докторе“ или евентуално, както е по флотския устав, с „господин докторе“. И наистина професионалистите, които са по-голямата част от екипажа, се обръщат към мен именно по този начин, с изключение на току-що постъпилите млади моряци, които не познават устава и ме наричат „докторе“, както и някои офицери, които го познават много добре, но след като се опознаем по-отблизо, ще сменят обръщението с „док“. Тогава откъде това „господине“ у фелдшерите. Не знам, а и едва ли някой друг знае нещо повече от мен. Но тъй като флотът е точно толкова консервативен в порядките, колкото е модерен в техниката, имам чувството, че тази практика ще се запази.