Читать «Денят не съмва за нас» онлайн - страница 14

Тъй като коридорът е тесен, тръгваме един след друг, но вече като приятели. Очарован съм от тези веселяци. Тримата неморяци се сдушиха начаса.

Каюткомпанията, или „карето“, както я наричат, не е квадратна, точно обратно: тук преобладават кривите линии. Това е малък кръгъл салон, съединен с малка овална трапезария.

Да се разберем за прилагателното „малък“. За мащабите на един апартамент то е съвсем оправдано. Но за подводницата, особено пък сравнена с офицерските стаи, каюткомпанията е голяма. В средата на салона са наредени четири удобни кожени кресла около ниска стъклена масичка. За друго кресло няма място.

Чарът на салона е в стените, заети изцяло от библиотечни рафтове, следващи извивката — такава е била навярно библиотеката на Монтен в неговата кула, преди недостойната му дъщеря да разпродаде след неговата смърт книгите.

Стените на овалната трапезария са бледорозови, а около масата могат да се разположат десет души. Предвидена е втора смяна за офицерите, които са на вахта, както и за онези, които предпочитат да се хранят по-късно.

С мен офицерите в подводницата стават 16. Понеже в салона креслата са само четири, би могло да се предположи, че надпреварата ще е ожесточена. Но както забелязвам, такова нещо няма, напротив, цари любезност дори без оглед на старшинство и пагони, които впрочем тук никой не носи.

Изглежда, сме подранили, защото четирите фотьойла са празни и ние сядаме без колебание. Но масата е вече сложена и едва сме успели да се настаним, когато от кухнята се появява един стюард — не Жакие — и ни пита какво ще пием. Плодов сок за всички. Аперитивът не е забравен, но трябва да мислим и за линията си.

— Докторе, да ви представя нашия стюард Вилхелм — казва Вердьоле.

— Добър ден, докторе.

— Добър ден, Вилхелм. Вече се запознах с Жакие.

— Той е моят помощник — казва Вилхелм.

— Вилхелм — намесва се Вердьоле — има силно развито чувство за йерархия.

— И освен това е голям кинаджия. Не пропуска нито един филм — добавя Верду.

— Вилхелм има старомоден вкус — продължава Вердьоле, — той обожава Мерлин Монро.

Вилхелм, струва ми се, е поласкан от тези закачки, но се прави на засегнат.

— Господин курсант — заявява той с вежлива фамилиарност, — красотата няма нищо общо е модата.

— Hear! Hear! — казва Верду.

— Защо „Hear!“ — пита Вердьоле, — а не „Браво!“

— Майка ми е англичанка.

— Виж ти! — казвам аз. — В каюткомпанията имало аквариум. С една-единствена рибка.

— Ако тази рибка можеше да мисли — разсъждава Вердьоле, — щеше да си зададе въпроса, защо е от тази страна на корпуса, а не от другата.

Верду изсумтява подигравателно:

— Едва ли би си задала такъв въпрос, защото е сладководна.

Вердьоле контраатакува:

— Откъде пък знае, че е сладководна, щом не е плувала.

— Във всеки случай рибите не мислят: виж колко глупави и кръгли са й очите. Няма интелигентна риба, освен делфина.

Вердьоле връща топката:

— Делфинът не е риба, а млекопитаещо.

С този удар Вердьоле печели сета и аз се обаждам, приемайки мача за завършен или поне прекратен:

— Вердьоле, какви са вашите задължения на борда?