Читать «Денят не съмва за нас» онлайн - страница 16

— Блестящ портрет. Давам ви девет от десет възможни точки.

— Скромно отбелязвам, че оценката ви не е завишена. Продължавам по-нататък. Най-високият, с голямата черна брада, който слуша сериозно глупостите на Верду, е капитан Алкие. Елзас-Лотарингия, капитан трети ранг. Изглежда студен и сдържан, но това е само външно. Искал е да стане пилот изтребител, но не е могъл. Прекалено дълъг е. Представяте ли си как би задействал катапулта. Краката си ще счупи.

— А третият капитан?

— Форже. И той е капитан трети ранг. Но на него не му викам „капитане“, а „шефе“.

— Той е главният механик, така ли?

— В атомните подводници — заявява Вердьоле с високомерие — се нарича главен енергетик. Той има трима „чирака“ на разположение.

— Кой е той?

— Говори с Пикар. За да не ви засегна още веднъж, няма да кажа, че е нисък.

— Благодаря.

— Ще кажа, че не е по-висок от Пикар. Но Пикар е слаб, а Форже е якичък. И освен това косите му се разбягват панически от оплешивялото теме.

— Великолепно описание.

— Благодаря. Продължаваме нататък. Форже е бретонец, офицер, издигнал се от редник. Работяга. Пашата dixit: „С инженер като Форже всеки капитан може да спи спокойно.“

— И ще се въздържите да не му направите портрет?

— Говори с приятен и спокоен глас. Скромен, сдържан. Но и съдържа голяма вътрешна сила. Упорито избягва да говори за себе си.

— С една дума — бретонец.

— Известен тип бретонец. Северен бретонец. Вашият Льогийу е южен бретонец. Да продължавам ли, докторе? Преминавам към „чираците“.

— Господин курсант — казвам с престорена строгост, — не смятам, че е редно да се изразявате така свободно за офицерите с три нашивки. Не забравяйте, че и аз имам три нашивки.

— Е да, но са белязани с недостойна цивилност от тази червена кадифена лентичка. Впрочем няма нищо лошо в това да си капитан-лейтенант. Лоран Фабиус също е запасен капитан-лейтенант. Във флота капитан-лейтенантите винаги са били облагани с данъци и са подлежали на безпощадна експлоатация. Те са работягите. Всичко се крепи на тях.

— След тези силни думи ви подозирам, че искате да вървите по стъпките на Фабиус.

— Разбира се, бъдещият млад министър-председател на Франция съм аз.

— Извинете, момчето ми, струва ми се, че пашата ме кани на масата. Благодаря ви за всичко.

Пашата ме настанява от дясната си страна — като новодошъл, предполагам. Срещу него е помощник-капитанът Пикар, заобиколен от другите двама помощници: дългият Алкие и шефът Форже. Другите сядат, както ми се струва, без някакъв определен йерархически ред. Двамата курсанти са на края, но това е по техен избор. Не виждам младите офицери, които се шегуваха с мен, когато слизах прогизнал от мостика. Сигурно са на вахта.

— Не ви ли е много тясно така? — любезно ме пита пашата.

„Много тясно“ е меко казано. Десет души около масата — това е пределът. Остава точно толкова място, колкото Вилхелм да прехвърча наоколо, понесъл цяла камара предястия.

— Ни най-малко, капитане — отвръщам весело аз. — И ако ви преча да си режете месото, не се стеснявайте да ме сръгате с лакът.