Читать «Денят не съмва за нас» онлайн - страница 12

Едва когато стаята ви е под наклон, си давате сметка колко е приятно хоризонталното положение и как улеснява живота ви. Например опитах се да седна на масата и гърдите ми така се притиснаха о ръба й, че трябваше да напрегна мускулите на ръцете си, за да се освободя. Изпуснах молива, за да се хвана за масата, и той се изтърколи до шкафчето срещу мен, след него се плъзна и книгата, която бях взел да чета и да си подчертавам.

За щастие сега подводницата се движи точно толкова, колкото и моята стая в апартамента на родителите ми в Бордо. Всъщност тя изглежда замръзнала в наклоненото си положение и създава впечатление, че стои на едно място. Чувството е същото и на 10 000 метра височина в самолет с тази разлика, че шумът на реактивните двигатели прониква навсякъде. А тук турбините са твърде далеч, за да достигне шумът до мен. Пълна тишина.

Всъщност не, чува се нещо. И първия път е по-скоро обезпокояващо: на неравни интервали от черупката на подводницата (за която е залепена едната страна на койката ми) се чува скърцане, което би звучало зловещо, ако се засили. Ясно ми е, че идва от увеличаващото се налягане на водата при нашето потапяне. Човек има чувството, че се намира в голям орех и огромна орехотрошачка се опитва да го смаже. Това прави обаче впечатление, докато човек не реши да се довери на инженерите и да си каже, че дори и отвъд пределната дълбочина те трябва да са предвидили голям резерв, за да не бъде смазан корабът от водната маса над него.

Опирам се с лявата ръка на ръба на масата, за да намаля натиска върху гърдите си, а с дясната държа едновременно книгата и молива. Така съм се свил, че почти не мога да чета. Освен това и подсъзнателно се вслушвам в скърцането, което идва от черупката, опитвайки се все пак да го приемам с безразличието на стар подводничар.

Изведнъж всичко се връща на мястото си. Ръката ми може да пусне книгата и молива, без те да се изтърколят: каютата ми отново е хоризонтална. Малко след това и пукането стихва. Достигнахме определената дълбочина и моята вселена се успокоява. Подводницата не се люлее повече, не забива нос, не скърца, не издава никакъв звук, никаква вибрация — все едно, че не се движи. Ако бяхме легнали в някоя плитчина, за „да си починем“, усещането за пълна неподвижност нямаше да е по-различно.

На вратата ми се чука и при моето „влезте“ посетителят се представя:

— Курсант Вердьоле!

Ставам и му подавам ръка.

— Добър ден. Срочнослужещ ли сте? С какво се занимавате в цивилния живот?

— На кой от двата въпроса да отговоря първо? — пита Вердьоле.

Засмивам се:

— На втория!

— Институт за политически науки и Националната административна школа.

— „Боже мили, има нещо в главата на това момче!“ — казва моята портиерка. — Един ден вие ще бъдете от принцовете, които ни управляват.

— Не се плашете: ще бъда по-добър от тях! Докторе, заповед на помощник-капитана: трябва да ви придружа до каюткомпанията за вечеря.