Читать «Принцесата на Марс» онлайн - страница 9

На няколко пъти ми се стори, че чувам зад гърба си слаби звуци, сякаш някой внимателно се опитваше да се движи, но в края на краищата и те престанаха. Най-после можех без всякакви притеснения да се отдам на размислите за моето сегашно положение. Някъде дълбоко в подсъзнанието ми мина през ума каква може да е причината за внезапната ми парализа и ме обзе плаха надежда, че ще мине също тъй внезапно, както и дойде.

Късно следобед моят кон, който стоеше пред входа на пещерата с отпуснати юзди, тръгна бавно надолу по пътеката, сигурно за да си потърси храна и вода. Останах насаме със своя тайнствен компаньон и с тялото на мъртвия си приятел, което лежеше точно на границата на погледа ми.

От този миг чак до полунощ цареше тишина — тишината на мъртвите. Изведнъж отново чух същия ужасяващ стон, а от тъмнината в дъното на пещерата долетя отзвук от някакво движение и като че ли шумолене на сухи листа. Това беше вече непоносимо изпитание за моите и без това изопнати до крайност нерви. Със свръхчовешко усилие на волята се опитах да разкъсам страшните, сковаващи ме вериги. Това не беше физическо усилие, тъй като не можех да помръдна дори и малкия си пръст, а усилие на разума, волята, нервите, но това не омаловажаваше степента му. И изведнъж нещо изтрещя — сякаш се счупи подложен на силен натиск стоманен прът. За момент почувствах, че ми се гади и изведнъж се озовах край стената на пещерата, опрян с гръб в нея, застанал с лице към неизвестния неприятел.

Лунната светлина заля пещерата и видях себе си лежащ на пода, тъй както лежах през тези часове, с очи, обърнати към изхода, и с ръце, безсилно разперени встрани. С напълно объркани мисли в главата хвърлих поглед най-напред към моето лишено от живот тяло на пода, а после и към себе си. Там лежах напълно облечен, а тук стоях гол, както в мига на раждането си. Промяната беше тъй внезапна и неочаквана, че за момент забравих всичко друго, освен моята удивителна метаморфоза. Първата ми мисъл беше: „Дали пък това не е именно смъртта? Дали не съм прекрачил вече прага на своя втори живот?“. Не исках, не можех да повярвам в това, защото чувствах в гърдите туптящото си сърце, изтощено от усилието, което направих да се освободя от внезапно връхлетялата ме парализа. Дишането ми беше бързо и късо, пот се лееше от всички пори по тялото ми, а след предприемането на всеизвестния експеримент, с ощипването окончателно се убедих, че не съм призрак.

Към действителността отново ме върна познатият стон, долитащ от дъното на пещерата. Пистолетите ми бяха затъкнати в пояса на моето мъртво тяло. По необяснима за мен причина не можех да се реша да го докосна. Пушката ми остана в калъфа, прикрепен към седлото на коня, който се отдалечи от пещерата. Бях напълно обезоръжен и беззащитен. Единственият изход беше бягството и побързах да взема нужното решение, още повече, че шумоленето отново започна да се повтаря, а тъмнината на пещерата и моето възбудено въображение нарисуваха пред очите ми картината на нещо, което крадешком се промъкваше към мен, криейки някаква неизвестна опасност.