Читать «Принцесата на Марс» онлайн

Едгар Бъроуз

Принцесата на Марс

Към читателите

Предоставяйки на вниманието на читателите ръкописа на капитан Картър за неговите странни приключения на планетата Марс, убеден съм, че е необходимо той да бъде предшествуван от няколко встъпителни думи, посветени на тази удивителна личност. Моите първи спомени за него датират от няколкомесечния период, предхождащ началото на Гражданската война, който капитан Картър прекара в моя бащин дом във Виржиния. Въпреки че тогава бях дете на не повече от пет години, добре си спомням красивия, висок, тъмнокос мъж, когото наричах чичо Джек.

На лицето му винаги грееше усмивка, а в нашите детски игри той взимаше участие със същата разпаленост, с която се включваше и в развлеченията за възрастни. Понякога капитан Картър с часове разказваше на моята твърде стара вече баба за своя бурен живот, по време на който беше обиколил почти целия свят. Ние всички го обичахме, а негрите от нашата плантация до такава степен го обожаваха, че бяха готови да целуват следите от стъпките му.

Капитан Картър беше великолепен образец на мъжка красота. Висок повече от шест фута, той имаше широки рамене, мускулести бедра и тренирано тяло на човек, чиято стихия е борбата с трудностите в живота. Чертите на лицето му бяха правилни и рязко подчертани, косите му — черни и късо подстригани, а очите, стоманено сиви на цвят, издаваха праволинеен и несломим характер. Безупречните му маниери и предразполагащата учтивост бяха характерни за тези, които се срещаха с най-добрите аристократични семейства на Юга.

Много обичаше да язди на кон, особено когато препускаше след някой табун и то по начин, който предизвикваше учудване и одобрение дори сред хората от нашия край, известни като много добри ездачи. Често чувах как баща ми се стараеше да го предпази от последствията на лудешкото препускане. В отговор капитан Картър само се смееше и казваше, че не се е родил още конят, който би могъл да го хвърли от седлото.

Избухна войната, капитанът ни напусна и през следващите петнадесет или шестнадесет години не го видях нито веднъж.

Когато за втори път се появи сред нас, направи го, без да ни извести предварително и бях много учуден, забелязвайки, че през всичките тези години той изобщо не е остарял, нито пък се е променил видимо. За приятелите си отново беше същият — този радостен и щастлив човек, с когото някога се бяхме разделили. Но на няколко пъти успях да го видя в моменти, когато си мислеше, че е съвсем сам; тогава седеше с часове, гледайки далеч пред себе си, а на лицето му бяха изписани тъга и страдание. По цели нощи прекарваше с поглед, отправен към небето; едва много години по-късно, когато прочетох записките му, разбрах причината за това странно поведение.

Разказа ни, че след края на войната известно време прекарал в търсене на злато в щата Аризона. Неограничените суми, с които разполагаше, по неоспорим начин доказваха, че златотърсаческата му одисея беше завършила изключително успешно. Но за подробностите от своя живот капитанът ни осведомяваше твърде пестеливо. Всъщност почти не говореше за това. Гостува у нас почти цяла година, след това замина за Ню Йорк, купи малко ранчо край река Хъдзън. Посещавах го там веднъж в годината, по време на моите делови пътувания — баща ми и аз тогава притежавахме множество магазини, разпръснати из цяла Виржиния. Капитан Картър беше собственик на малка, но много красива вила, живописно разположена на стръмния бряг на реката. По време на едно от моите последни гостувания — през зимата на 1885 г. — забелязах, че беше изцяло погълнат от писане — вероятно е работил над ръкопис, който ще имате удоволствието и вие да прочетете.