Читать «Принцесата на Марс» онлайн - страница 11

Лежах върху дебел килим от жълтеникава, приличаща на мъх растителност, простираща се чак до хоризонта. Намирах се на дъното на дълбока, кръгла котловина, по краищата на която се издигаше верига от ниски, неравни възвишения.

Беше някъде по пладне, слънчевите лъчи обилно заливаха голото ми тяло, но горещината не беше по-голяма, отколкото би била при подобни обстоятелства в пустинята на Аризона. Тук-там проблясваха части от кварцоносни скали, които отразяваха слънчевите лъчи. Около сто ярда по-наляво се издигаха някакви стени, затварящи неголяма площ. Не забелязах никъде ни най-малка следа от наличието на вода или някаква растителност и тъй като жаждата започваше все повече да ме измъчва, реших да разгледам околността.

Докато се изправях на крака, преживях първата си изненада на Марс. Усилието на мускулите, което на Земята би ми стигнало колкото да се изправя на крака, тук стана причина да направя скок във въздуха на около три ярда височина. Падането обратно стана съвсем меко, без каквито и да било забележими сътресения. Опитвайки се да тръгна напред, извърших такава серия от акробатични упражнения, които дори много години по-късно ми се струваха невероятно смешни. Разбрах, че отново трябва да се уча да ходя. Силата, която употребявах на Земята, за да се придвижвам леко и безопасно, тук ми погаждаше всевъзможни номера. Вместо да крача равномерно и с достойнство, бях принуден да подскачам по най-разнообразни начини, почти всеки път падайки по лице или по гръб. Мускулите ми, отлично пригодени и привикнали към земното притегляне, на Марс отказваха да ми се подчиняват, за първи път сблъсквайки се с по-слабо притегляне и по-ниско атмосферно налягане.

Реших на всяка цена да разгледам по-отблизо ниската постройка, единственото доказателство в полето, че околността е населена и си послужих с начина на придвижване, който човек усвоява най-напред след раждането си — пълзенето на четири крака.

Не забелязах никакви врати, нито прозорци, но стената беше достатъчно ниска за моя ръст, за да мога, изправяйки се на крака, да надникна вътре над нея. И в следващия миг очите ми видяха най-удивителната гледка в моя живот досега. Покривът на постройката беше направен от масивно дебело стъкло, а под него се намираха етажи от подредени в правилни редици клетки с овална форма — приличаха на големи бели яйца. Бяха почти еднакви по големина — на око може би около два, два и половина фута. От шест или седем измежду тях вече бяха се излюпили някакви гротескно мигащи на ослепителната слънчева светлина същества, чийто външен вид ме накара да се усъмня в здравината на моя разсъдък. Състояха се почти само от една глава, прикрепена към дълга шия, свързана с дребно, костеливо тяло. Всяко от тях имаше по шест крака, а всъщност, както по-късно узнах, две ръце, два крака и допълнителен чифт крайници, които съществата употребяваха, в зависимост от нуждата, като крака или като ръце. Очите им бяха разположени от двете страни на главата, малко по-високо от средата й, по такъв начин, че даваха възможност на съществата да виждат напред и назад, а също така независимо едно от друго в двете посоки едновременно. Това позволяваше на тези странни създания да виждат всичко наоколо, без да имат нужда да въртят главите си на всички страни. Ушите, във формата на малки чашки за кафе, разположени едно до друго на върха на главата, бяха дълги по няколко сантиметра. Носът представляваше малък разрез по средата на лицето на еднакво разстояние от устата и ушите.