Читать «Принцесата на Марс» онлайн - страница 8

Лежах с лице към изхода на пещерата, през който виждах малка отсечка от пътя между пещерата и скалата. Шумът от приближаващите коне утихна, изглежда индианците се промъкваха към мястото, където бях жив погребан. Помня, че тогава ме обхвана надеждата да умра от някаква бърза смърт, защото перспективата да бъда подложен на всички видове мъчения, които може да изобрети дяволската им фантазия, никак не ме радваше.

Не се наложи да чакам дълго мига, в който приглушен звук издаде близостта им. Скоро иззад скалата се показа изрисувано с военни цветове лице на индиански воин, чиито диви очи се впериха точно в мен. Бях абсолютно сигурен, че индианецът ме вижда съвсем ясно, обилно осветен от проникващите през отверстието на пещерата слънчеви лъчи. Но вместо да се опита да влезе, той стоеше замръзнал на мястото си и ме зяпаше с широко отворени от изумление очи. После се показа още едно лице и още едно, и още едно… Всяко от тях се показваше над раменете на другарите си — поради малката ширина на входа стоящите отзад не можеха да минат покрай застаналия най-отпред. Виждах изписани учудване и уплаха, но тогава не знаех какво беше предизвикало тези чувства. Загадката получи своето разрешение десет години по-късно. Фактът, че тези, които бяха отпред, шепнешком предаваха някакви съобщения назад, говореше, че зад скалата се криеха и други воини.

Внезапно от дъното на пещерата се разнесе тих, но отчетлив стон. Индианците, които го чуха, панически започнаха да се оттеглят. Объркването, което настъпи при бягството им, доведе до това, че един от тях падна от ръба, върху който беше стъпил, право върху острите скали в пропастта. Още известно време крясъците им огласяха въздуха наоколо, после отново настъпи тишина.

Звукът, който така ги изплаши, повече не се повтори, но дори този един път беше достатъчен, за да започна да си мисля кой би могъл да бъде този вампир, който се криеше в сянката. Страхът е понятие относително, затова моите някогашни преживявания мога да измервам само с онези впечатления, които съм изпитвал както по-рано, така и след това, в други опасни ситуации. Бих могъл все пак да кажа, че ако чувството, което ме завладя тогава, през следващите няколко минути, беше страх, то нека Бог бъде милостив към страхливците, защото, сам по себе си страхът е предостатъчно наказание.

За човек, свикнал да се бори за живота си с цялата енергия, скрита в силното му тяло, наистина беше ужасяващо положението, в което лежах парализиран, с гръб към неизвестната опасност, която е способна само с един звук да обърне в бягство суровите индиански воини, като че ли бяха стадо овце, нападнати от кръвожаден вълк.