Читать «Принцесата на Марс» онлайн - страница 7

Изкачих се на малък хълм, от който се откриваше изглед към околността, и тогава забелязах, че преследващата ме група индианци изчезва, завивайки зад съседния връх. Разбрах, че индианците скоро ще открият грешката си и ще започнат преследването отново, този път в правилна посока.

Изминах още малко разстояние и се натъкнах на висока скала, край която минаваше сравнително широка пътека, водеща в посоката, в която исках да тръгна. От дясната ми страна се издигаше няколкостотин фута висока скала, а от лявата се спускаше стръмно надолу гладък и почти отвесен склон. Изминах по тази пътека може би около сто ярда, след което остър завой надясно ме насочи към отверстието на голяма пещера. Беше високо около четири фута, а широко може би около три-четири. Пътеката свършваше точно пред него. Вече се беше съмнало и изведнъж, без всякакъв преход, с характерната за Аризона липса на зора и нейните полусенки ме плиснаха потоци от силна слънчева светлина.

Скочих от коня и положих тялото на Пауъл на земята, но и най-внимателното оглеждане на трупа му не подсказа в него дори искрица живот. Опитвах се да налея вода от манерката си в мъртвата му уста, навлажнявах лицето му, разтривах ръцете му. Извършвах тези действия много старателно може би повече от час, макар да знаех съвсем сигурно, че вече от доста време е мъртъв.

Изпитвах към него истинско приятелско чувство. Той беше човек в пълния смисъл на тази дума, истински джентълмен от Юга, мой искрен и предан приятел, затова прекратих напразните си опити да го върна към живот с дълбоко съжаление, проклинайки се за безсилието си.

Оставих тялото на Пауъл в една скална ниша и пропълзях в пещерата, за да хвърля един поглед вътре. Тя беше около сто фута дълга и около тридесет висока. Гладкият, утъпкан под и някои други подробности говореха, че някога, в много далечни времена е била населена. Задната стена се губеше в такъв гъст мрак, че не можех да се ориентирам дали в нея има входове към други помещения. По едно време усетих как постепенно ме обгръща приятна сънливост. Отдадох я на изтощението от дългата и уморителна езда и на реакцията на организма на напрежението, предизвикано от схватката и бягството. Почувствах се в относителна безопасност, тъй като се убедих, че на пътеката, която ме доведе до пещерата, един човек би могъл успешно да се сражава с цяла армия.

Скоро бях вече толкова сънлив, че само с извънредно усилие на волята се въздържах от изкушението да легна на пода за кратка почивка. И все пак не биваше да го правя, защото това щеше да означава сигурна смърт от ръцете на моите червени неприятели, които можеха да се появят тук всеки момент. Тръгнах към изхода, но след няколко крачки се олюлях и се отпуснах на пода.

Бягството на мъртвеца

Обхвана ме чувство на безсилие, мускулите ми се отпуснаха и вече бях склонен да се отдам на жаждата си за сън, когато чух приближаващ тропот на копита. Опитах се да стана на крака и поразен разбрах, че мускулите ми не се подчиняват на заповедите на мозъка. Бях вече съвсем разсънен, но напълно неспособен да помръдна дори най-малкия си пръст, сякаш изведнъж се бях вкаменил. И точно тогава за първи път забелязах леката мъглица, която изпълваше цялата пещера. Беше извънредно деликатна и се виждаше единствено при изхода, през който се промъкваше слънчева светлина. В същото време усетих слаб, дразнещ мирис и разбрах, че съм подложен на действието на някакъв газ. И все пак не можех да разбера защо, запазвайки способността на разума си да разсъждава, не мога да помръдна нито ръка, нито крак.