Читать «Проклета въртележка» онлайн - страница 57

За сметка на това Анри никак не ми пречеше. Не предизвикваше никаква емоция у мен, когато се докоснехме или се засечахме под душа, когато се разкрачваше или се изправяше контражур пред прозореца. Освен това бяхме повече или по-малко от един отбор. Той не ме разсейваше. Излизаше си. Можех да си остана проснат на дивана цял следобед. Чак после, когато се озовях с бира в ръка, разбирах, че се е прибрал.

Понякога не правех нищо. Небето ми отговаряше с пълно безмълвие, а аз се въртях в кръг, без да капне нито капка. Случваше се да се сетя за Марлен или за Глория, от която продължавахме да нямаме вести. След онази нощ не бях докосвал Марлен с пръст, което само доказваше, че те продължават да ни смущават дори с отсъствието си. Не знам как трябва да постъпваме.

Някои дни чувствах, че е излишно да упорствам, и просто зарязвах писането. Всъщност това се случваше доста често, озовавах се лице в лице с един капризен роман с неизвестен край. Трябваше да се въоръжа с търпение. Излизах да се разхождам или сядах да чета в градинката, скрита от улицата зад един лавров храст с розови цветове. Присядах на сянка, изпружил крака на слънцето. Дори когато бяхме сами вкъщи, си лягахме доста късно, двамата с Анри прекарвахме голяма част от нощта навън, излегнати на шезлонгите, а после трудно ставахме преди обяд. В очите на повечето съседи, на местните търговци изглеждахме като хора, които си живуркат добре, даже чудесно, а писането на книги всъщност е каторжен труд. С непрекъснато работно време! Няма събота, няма неделя. Защото не забравяйте, че един излегнал се на шезлонга писател е преди всичко един трудещ се човек. Мнозина не го разбират и се заблуждават от привидностите, поради което ни беше толкова трудно да получим дългосрочни вересии от околните магазини.

Все още не бяхме опрели дотам, но аз не се заблуждавах и знаех какво ни очаква. А събирането на неколцина приятели някоя вечер ни приближаваше още по-бързо до ръба на пропастта. Дори не бяха приятели, а познати, но цената си беше пак същата. Понякога изглеждаше сякаш парите са единственото нещо на този свят, а тази констатация ме караше да въздишам и дълбоко ме потрисаше. Един писател би трябвало да се радва на свободния си дух, а аз влачех проблема с мангизите като пранга на крака си. Като чуех, че някой е публикувал 500 000 бройки от книгата си, гърлото ми се свиваше.

Не говорех с Анри за очакваните си тиражи, освен когато всичко вървеше на зле и не можех да сторя нищо друго. Не исках да му досаждам с паричните си проблеми, не виждах такава необходимост. Откакто се прибрахме, не беше произнесъл нито веднъж името на Глория, и макар да полагаше усилие да е в стабилно настроение, аз знаех, че е дълбоко наранен и мисли за нея. Беше много по-сериозно от последния път, когато офейка с Ерик. Нещо в него се бе прекършило окончателно и нищо не можеше да го промени. Та нямаше да го задърпам за ръкава, за да му покажа последната сметка за електричеството!