Читать «Проклета въртележка» онлайн - страница 55

Двамата с Анри останахме като заковани по местата си, с тази разлика, че аз се надигнах да взема две бири, все пак бях по-младият. Някаква невидима сила възпираше всеки наш жест. Анри си покапа корема с пяна в опит да издърпа езичето на кутийката. Не подскочи, а само поклати глава.

— Въпреки това нещо остава — спокойно рече той. — Остава си болката на един баща.

Надигна бирата към мен със сведени очи. На екрана някой изкрещя и една самурайска глава отхвърча.

— Когато дъщеря ти ти погоди такъв номер — въздъхна той, — започваш да се питаш за какво си живял.

С движение на ръката го предупредих да не продължава. Но със същия успех можех да се изпикая в някоя цигулка.

— Виждаш ли — добави той, — оказах се неспособен да запазя майката, сега пък загубих дъщерята. Нима това не е знак? Дали не е нещо, което нося в себе си?

— Да, сигурно е някакво проклятие — изсмях се аз.

— Не, не се шегувам.

— Бога ми, надявам се да се шегуваш!

— Не… Никой не може да ме разбере.

— Виж какво, има такива момичета. Дори не си струва да опитваш. Ти нямаш вина и това трябва да го разбереш веднъж завинаги. Не зависи от теб. Знаеш ли, и аз преживях същото с Бети…

— Как можеш да твърдиш, че нищо не зависело от теб, как можа да кажеш подобно нещо?

Надигнах се да изгася телевизора, който пращеше без образ. Пуснах малко музика, за да населя с нещо тишината. Толкова се страхувах да не стана модерен писател, че вече не слушах рок, а само кънтри, което по-малко уморяваше ушите ми. Тази музика не остаряваше, а това, както се досещате, ми харесваше. Приседнах до него.

— Помниш ли, веднъж ми каза, че не бива да хлътваме по прекалено младите… Аз пък си мисля, че не бива да хлътваме по особено живите, ако искаме да си спестим изненадите и да се озовем съвсем самотни.

— Да. Ама нима е възможно?

— Да. Знам. Може би си прав, сигурно това е цената, която трябва да платим, затова попадаме все на такива момичета. Такъв тип жени ни карат да потръпваме и не можем да им устоим. Може би те са създадени специално за писателите, за да ги научат на живот…

— Хм… И дядо Господ е турил две в моята кошница — въздъхна замечтано той. — Е, май не мога да се оплаквам.

Надигнахме се, за да си вземем по още една бира от хладилника. Отворих ги, а Анри взе една опаковка от шест кутийки. После седнахме отново в хола.

— Виждаш ли, все още съм щастлив, че е жива, дори не успявам да й се ядосам. Утре май ще успея. Така си мисля.

— Знаеш ли… Ама доста се изгърбихме в тая гора, а? Само като си спомня…

— О, Боже! Цяла нощ това сънувах. Сутринта, като се бръснах, намерих смола в брадата си. Трябва ми усилие, за да повярвам, че се е случило…

— Боже Господи! Каква смахната история! По някое време помислих, че сме загубени. Още един-два дни, и щях да ти захапя кълката.

— А накрая се озовахме в пандиза. Егати късмета!

Бяхме оставили запалена само една лампа в ъгъла, тоест светлината не ни разстрелваше от упор, а две трети от хола тънеха в мрак. Навън, по двора, се разхождаше един лунен лъч, пробил през облаците.