Читать «Проклета въртележка» онлайн - страница 58

Освен това фермата можеше да се продаде всеки момент. Бъдещето не беше толкова мрачно, колкото го представях. Марлен много се смееше, когато й разказвах, че навремето, когато бях още неоткрит гений, работех като водопроводчик. Все питаше за подробности.

— Хич не се смей — казвах й аз. — Току-виж, скоро захвана стария занаят, за да не изпадна съвсем. Как искаш да оцелявам с един чек на шест месеца? А пък си нямам счетоводител.

Тя ме успокояваше и аз забравях проблема за няколко дни, докато не пристигнеше първата сметка в пощенската кутия. Дори нямаше нужда да я отварям. Само пресичах улицата и отивах при Марлен.

— Виждаш ли — казвах аз, докато слагах кафеварката, — най-много ме е страх, че за шест години светът със сигурност се е променил. Дори не знам дали още се ползват кълчища. Сигурно съвсем съм задминат от прогреса.

Марлен умееше да ни окуражи. Отначало, когато Анри ми каза, че й е намерил една къщичка в града, ама не в кой да е, а тъкмо отсреща, се сгърчих и качих краката си на фотьойла. За разлика от тях, не намирах идеята им за чудесна, все едно вкарваха вълка в кошарата. Но трудно можех да им призная причините за негодуванието си. Тя се настани по живо по здраво, а аз прекарах първите дни зад пердето в наблюдение над отсрещната къща, като казах на Анри да не ме безпокои, защото чувствам в мен да се заражда една от сложните глави на романа. Дори не знаех от какво точно се опасявам. След всичко, което ни бе сполетяло, може би бях поразен от свръхдоза жени. Наистина си го мислех.

Дните си минаваха, а небето си оставаше все така синьо и безоблачно, което постепенно ме поуспокои.

Най-сетне наминах да я видя, а тя ме прие сякаш нищо не се бе случило, даже ме попита дали ми е хрумнало нещо интересно за романа. Бях принуден да призная, че беше по-умна от мен. Същата вечер ни покани с Анри на вечеря, а ние се домъкнахме с букет цветя и пакет кафе мока.

Не ми трябва много време, за да си променя коренно мнението и докато пресичахме улицата с Анри на път за вкъщи, му подшушнах, че имаме късмет, че е дошла да се настани току до нас. Между двете къщи имаше двадесетина метра разстояние и след известно време прокарахме бляскава пътечка до дома й от ходене напред-назад. Тя бе забележима най-вече нощем, на лунна светлина, сребриста пътечка, която пресичаше улицата от край до край, от вкъщи до дома й.

Скоро тя се сближи с всичките ни познати от околността. Злите езици твърдяха, че ни била като бавачка, жена и щерка едновременно, но хората са толкова тъпи, а съзнанието им толкова спарено, че дори не се изненадах. То затова и светът тъне в кръв и огън, как иначе? Хората не ми бяха безразлични, дълбоко в себе си ги ненавиждах. Мразех ги най-общо заради това, което ме заобикаляше, макар да има и такива, които си струват, но те не се срещат под път и над път.