Читать «Проклета въртележка» онлайн - страница 56

— Може да се каже, че пътят е дълъг и труден — смънка той и отпи една глътка. — По-скоро труден, отколкото дълъг. При все това не успявам да преживея онова, което тя ми причини.

— Какви ги бръщолевиш… Това не е нещо между нея и теб. Това си е тя, Глория е такава. Не е потънала в природата, за да те дразни, а защото си е такава.

— Хм… Не е толкова просто. Разбери, майка й не беше с нас, Марлен не беше с нас, аз съм сменял всеки памперс, водил съм я хиляди километри до училището, по доктори, на разходки в гората. Бях до нея, когато проходи, когато падаше, когато прекарваше всички детски болести, когато получи първата си менструация, когато повдигаше блузата си пред огледалото, за да види растат ли й гърдите и въздъхваше. А аз два пъти повече. Тя нямаше правото да ми погоди втори път този номер, не мога да го приема.

— Знаеш ли какво ни трябва на нас? Машина за връщане във времето… За да овладеем нещата навреме.

— Имаш предвид машина, с която да се върна в утробата на майка ми?

8

Книгата ми излезе два месеца по-късно, в края на лятото. Нормалната преса не я забеляза, но овършах всички награди по периферията, а в някои среди говореха само за нея. Издателят ми намираше това за отлично, твърдеше, че ще стана знаменитост, но за съжаление парите още не бяха потекли, трябваше да потрая. Аз четиридесет години се бъхтя без пари, тъй че търпението ми отдавна беше изчерпано. Единствената ми мечта беше да получавам месечен доход и да спра да си блъскам главата в стената. Не исках повече да виждам мутрата на моя банков служител. От другия край на жицата оня ме уверяваше, че много добре ме разбирал, но не било разумно да очакваме подобно решение в най-близко бъдеще.

— Вижте, за да ви обобщя положението, може да се каже, че битката е спечелена. Но не и войната, разбирате ли ме?

Ами опитвах се, още повече като се има предвид, че последният ми чек беше поизчерпан. Като си гледах снимката по вестниците, не си развалях апетита.

Анри от своя страна също получи пари от продажбата на последната си книга. Само че поезията рядко покрива разходите си. С една дума, все беше нещо, но двамата обсъдихме и решихме да дадем парите на Марлен, докато продаде фермата. Никога няма да забравя жегата, която легна над страната в деня на преместването й, знойният вятър, който духаше в лицата ни като сешоар. Беше направо тревожно, напълнихме хладилника с големи бутилки с течности. Потеглихме през нощта. С мерцедеса и една голяма камионетка, която бяхме наели. На места асфалтът беше омекнал, а на следващия ден внасяхме дисагите в новия й дом при четиридесет градуса на сянка, че и мебелите на всичкото отгоре.

Настанихме я, а после се прибрахме вкъщи, в дом без жена, без дъщеря, мрачен и тих. Възползвахме се, за да си отдъхнем и да възстановим някои стари навици. Бях започнал да мисля за следващото нещо, което щях да пиша, и колчем ме прихванеше, драсвах по някой ред в един бележник, записвах по някой образ в очакване да дойде озарението. Трябваше да оставя духа ми да се рее, да се отворя за всеки знак, с една дума, имах нужда от спокойствие за подобна работа. Един Господ знае колко деликатни са посланията свише и в какво свещено уединение всеки автор трябва да присъства на раждането на своя роман. По-добре, че нямаше жени наоколо през този период, това улесняваше нещата. А с жените нищо никога не е просто.