Читать «Проклета въртележка» онлайн - страница 59

Иначе тъпанарите имаха известно право, Марлен значеше много и за двама ни. Впрочем твърде много неща ни свързваха, за да бъде другояче, но това не означаваше, че тя ни принадлежи, не, за съжаление не. Тя пожела да го уточни още с идването и ни предупреди, че иска да съхрани своята независимост.

— Разбира се… само така можем да се погаждаме — отвърна Анри.

— Не сме си и помисляли за друго — побързах да добавя аз.

И така до деня, когато тя излезе, без да ни се обади. Стъмваше се, когато се изтъпанихме с една бутилка и кутията за домино, но вратата й беше заключена, а ние си блъскахме поне пет минути. После се спогледахме мълком и се прибрахме вкъщи. Едва тогава разбрахме какво е имала предвид. Нея вечер не стояхме до късно. Аз лично си легнах с дрехите, загасих лампата и си повтарях „мисли за романа, това е единственото нещо, което си струва, мисли за романа, момчето ми“. Да, ама не!

Когато се озовяхме сами, естествено, изпитвах желание да я чукам, дори само за това мислех. Само че бях на възраст, на която човек се замисля за цената, която трябва да плати за секса, и тъй като не ми дреме да бъда презрян от ебачите и глупачките, трябва да призная, че не бях готов да платя висока цена. И то за втори път. В известен смисъл по тази причина бях отговорен за изчезването на Глория, тъй че дотук с разходите. Държах се на положение, което не ни пречеше да се шегуваме, да се смеем, да се разхождаме, хванати под ръка, а понякога се питах дали не сънувам, но ми се искаше да я разцелувам. Толкова бях щастлив, че успяхме да наредим нещата помежду ни, благодарение на нея. Аз се държах като последен глупак. Когато например присъствието й ме замайваше, ставах и излизах да се поразходя, запалвах цигара. Намирах си някакъв повод. Не бих се изненадал, ако тя се досещаше за причината.

Наближаваше есента. Първите листа се жълтееха по клоните и вечерите ставаха по-хладни. Лятото се разхвърчаваше на парчета.

От няколко дни вдъхновението ме бе изоставило, но аз го приемах спокойно. Имах опит с такива периоди, в които не можеш да напишеш нито ред и се питаш струва ли си изобщо. По моему бяха неизбежни. Вместо да прекарвам деня в дъвкане на писалката или в разговори по телефона, почистих градината, подрязах живия плет и смених дамаската на шезлонгите. В подобни моменти физическият труд ми носеше утеха, нещо като вътрешен мир.

Чувствах се странно свободен, бях готов да даря времето си на кого да е. От положението се възползва Шарл. Същият, който печелеше яко от писането на простотии. Господи Боже, светът е несправедлив. Тъй или иначе, оня се появи един следобед, докато плевях двора. Веднага се убедих, че щастието не е пари, защото изглеждаше сериозно притеснен.

— Слава тебе, Господи! Намирам те вкъщи.

— Да, ей ме на!

Извади една носна кърпа от джоба си, за да си обърше челото. Не беше горещо, сигурно беше тичал насам. Опита се да ми отправи трагичен поглед.

— Нужна ми е помощта ти — простена той.

— Съжалявам, но ако трябва да ти пиша предисловие…

— Не, не се шегувам. Вера В. ще пристигне със самолета в 18 часа и аз трябваше да отида да я взема!