Читать «Проклета въртележка» онлайн - страница 54

Денят преваляше, когато отидох да взема сладоледи „Ескимо“ от хладилника. Излизахме ги, въздишайки като болници. После двамината работници на Марлен дойдоха да ни видят в края на трудовия ден, за да се осведомят за не знам каква си глупост относно трактора, а ние ги поканихме да изпият едно с нас. Онези се кефеха, че разговарят с двама писатели и се ръгаха в ребрата. Съгласиха се обаче, че на света има място за всички, а аз им долях чашите с количество, достатъчно да повали някой бик. Гледахме ги как яхват велосипедите си и изчезват зад завоя на пътя, похапвайки маслини и пушейки под розовото небе. Сега се почувствахме почти добре. Съблякох се гол до кръста, за да се порадвам на топлината. Марлен си лакираше ноктите на краката, а Анри затвори очи.

Когато вече нищо не се виждаше, се прибрахме и в индианска нишка се запътихме към фотьойлите. Пуснах телевизора, за да продължа с промивката на мозъка си и като по чудо попаднахме на рекламна пауза. Беше си страхотен късмет: цялата човешка глупост събрана в един напръстник — нищо по-разведряващо и по-успокоително от това да установиш, че има и по-тъпи от теб. Аз ги ненавиждах от сърце, дори не ми се налагаше да мисля, мразех ги физически, и толкоз. Мразех ги, но бях доволен, че ги има, защото даваха добра представа за света, в който живеехме. Да изгледаш една рекламна пауза, означаваше да загубиш всякаква надежда и да потънеш в съзерцание на пустотата. А това ни е необходимо от време на време.

На слизане от стаята си Марлен ни съобщи, че са изчезнали част от парите й. Каза го с усмивка, доволна, че дъщеря й не беше офейкала без пукната пара в джоба. Аз не бях изненадан ни най-малко и продължих да си пия бирата. Бях започнал да стъпвам на крака, а атмосферата помежду ни почти се бе нормализирала. Хубаво беше да си поемем дъх. Освен това трябваше да даваме интервюта, да се показваме по телевизията и да обикаляме дискотеките? По дяволите, как бих могъл да го правя? Нима животът ме оставяше пет минути на спокойствие? Поболявах се, като гледах други да го правят. Не разбирах. От екрана някакъв тип ни уверяваше, че мечтите ни могат да се осъществят.

Диванът, на който се бях излегнал, с ръце на тила, сякаш беше по моя мярка. Бях си поставил само една малка възглавничка под главата и можех да гледам право в телевизора, стига да раздалечах малко обувките си. Марлен ни донесе един поднос с неща за хапване и това предвещаваше първата спокойна нощ след всичко, което ни се струпа. Дори не се притеснихме, че ни обслужват, стори ни се фантастично. Двата дни скитане из гората така ни тегнеха на раменете, че предпочитах да не се бия дори с муха. Някое време се опитахме да гледаме един японски филм, но виждахме само половината от субтитрите, а пък и сюжетът беше мрачен. Марлен ни осведоми, че ще си ляга, чух я да се прозява зад гърба ми.