Читать «Проклета въртележка» онлайн - страница 53

— Мислиш ли, че…

— Да не би да…

— Вижте какво — добавих аз. — Лично сложих пуловерите в багажника. Знам, че и нейният беше там. А тя не е могла да тръгне гола. Тъй че можем да продължаваме да си го търсим, ама това няма да оправи нещата.

Анри се обърна по гръб и заби поглед в тавана.

— Ах, кълна ти се! Дано да си прав!

Марлен леко кимаше с глава, с изкривени устни.

— Разгледа ли стаята й? — попитах аз.

Тримата се втурнахме по коридора. За съжаление тя не си беше стегнала куфарите, които си бяха в стаята, а голяма част от вещите й бяха разхвърляни из помещението. Усетих да се надига вятърът на отчаянието.

— Това нищо не доказва… — проскърцах през зъби аз.

Докато другите двама се свличаха на леглото като парцалени кукли, аз се защурах из стаята. Отворих шкафовете, прерових чекмеджетата, разхвърлях трескаво вещите й, обладан от свещена ярост. Носех филма на събитията в главата си, виждах го отчетливо, знаех, че не можех да бъркам. Готвех се да преобърна стаята още един път, когато внезапно се надигнах с пресечено на две чело.

— Ей! — промълвих аз. — Ей! Къде е черният й панталон със секретните копчета на глезена?

— Кой бе? Кой? — полуглухо отвърна Анри.

Прониза ме внезапно напрежение, сякаш бях седнал на електрическия стол. Хвърлих няколко тениски във въздуха.

— За Бога! А бе онези клоунски гащи, дето аз й ги подарих!

С тези мои думи сякаш им инжектирах част от възбудата си и двамата скочиха на крака. Анри коленичи, за да надзърне под леглото. Марлен провисна през прозореца, за да се убеди, че не съхнат на простора. Преобърнахме цялата стая, без да ги открием.

— А жълтият й пуловер… не виждам жълтия й пуловер — намръщи се Анри.

— Добре де, ясно… Няма какво повече да тършуваме! — рекох аз. — Скоро ще установим, че й няма маратонките.

Внезапно изпитах такава ярост по неин адрес, че отидох да успокоя нервите си зад къщата, покрай ручея. Изчаках да се усамотя, за да я нарека кучка, да грабна няколко камъчета и да ги запокитя в гората с глухо и освобождаващо ликуване. За капак седнах на слънце с крака във водата и задишах дълбоко. Погалих ръката си.

След известно време се усмихнах. От няколко дни не ми се бе случвало й всички лицеви мускули се включиха в упражнението, нахилих се като пълен идиот, запримигвах на слънцето с тридневната си брада и с искреността на щастлив глупак. Трябваше да призная, че беше егати момичето. Без съмнение давах всичко, за да ми е в ръцете и да й зашлевя един, но се възхищавах от темперамента й и от лекотата, с която преминаваше към действие. Аз съм вода по натура и огънят ме възхищава.

По-късно се присъединих към другите двама и хапнахме салата и малко плодове на верандата. Настроението беше мрачно, но все пак бяхме отхвърлили ужасно бреме. Анри беше с чиста превръзка на ръката, а Марлен си бе сложила леко червило. Разбира се, зададохме си множество въпроси без отговор относно нея, разговорът продължи и през по-голямата част от следобеда, но никой от нас не слушаше, всички имаха желание да говорят. За нея, по един или друг начин. Трябваше да освободим съзнанието си от най-черните видения, онези, от които потрепервахме, познати ни от Х-филмите и прочее кървища.