Читать «Проклета въртележка» онлайн - страница 52

Нахълтах в стаята на Анри с пуловерите в ръка. Три секунди останах вцепенен пред леглото му, преди да установя, че е празно. После се втурнах към стаята на Марлен, възкачен на вълна от вулканична лава. Ако скоро не получех отговор на всичките си въпроси, щях да искам да претърсят цялата страна или да получа сърдечен удар. От многото главоблъскане писателите стават уязвими, мнозина свършват на инвалидната количка, олигавени, напикани и с мозък, превърнат в каша. Писателят трябва винаги да преувеличава, за което в края на краищата си плаща, достатъчно е да посетите някоя литературна вечеринка, за да установите, че повечето от присъстващите са съсипани.

Двамата спяха. Анри лежеше с дрехите напреки на леглото, а Марлен се бе завила с един чаршаф. С един скок отворих пердетата. Разтърсих грубо и двамата.

— Ей… Събудете се, Събудете се!

Щом Марлен отвори очи, размахах пуловерите под носа й и я хванах за ръката.

— Марлен, моля те, помисли си добре… важно е… — започнах аз.

Преброих до десет, за да им оставя време да се опомнят. Анри се подпря на единия си лакът, докато Марлен се увиваше в чаршафа си. Втренчиха се в мен разтревожени.

— Ама какво… — промълви Анри.

— Почакай… — прекъснах го аз. — Почакай…

Марлен знаеше отговора. Хванах я натясно, искаше ми се да съм с няколко минути по-стар.

— Слушай ме внимателно — изрекох отчетливо. — Изваждала ли си нещо от колата, откакто се прибра във фермата? Помисли внимателно!

Стори ми се, че я бях хипнотизирал, вече не можеше да откъсне погледа си от моя. Накрая разтърси отрицателно глава, без да изрече нито дума. Сега беше моментът да отправим молитва.

— Сигурна ли си? — попитах я аз. — Сигурна ли си, че не си извадила един пуловер от багажника?

— Ама какво… — простена Анри.

— Не, не съм, нищо не съм пипала…

— Не си пипала пуловера на Глория?

Има инатливи фрази, които понякога увисват няколко секунди във въздуха, нещо като летящите риби, а всичко наоколо сякаш спира и стените се покриват с олово. Марлен затули устата си с ръка. Въздъхнах и метнах пуловерите на леглото. Плеснах по бедрата си и се надигнах.

— По дяволите, каква е тая история с пуловера? — изръмжа Анри.

Отидох до прозореца да хвърля поглед към околния свят.

— Просто можем да си отдъхнем — заявих аз.

Мисля, че бяха схванали всичко, но все пак се наложи да им го обясня. Струва ми се, че искаха да го чуят от друг.

— Е, ми не е много сложно за разбиране — рекох аз с ясен глас, — просто тя за пореден път е офейкала, това е то, а ние само дето не се смахнахме за едното чудо!

Двамата се бяха вторачили в устните ми, пребледнели като извадени от фризера призраци.

— Не знам защо се е съблякла, но мога да ви разкажа продължението… На мен червеният й пуловер ми стига до под задника. Тъй че не го е отнесъл вятърът, който си е отишъл със Светия Дух. Не! Тя си го е взела, не го е взел Дядо Коледа…