Читать «Проклета въртележка» онлайн - страница 47

Когато се успокои, пламъците бяха по-високи от боя ми. Щяхме да заприличаме на печени картофи. Приближих се до него и пак му подадох цигара, защото, каквото и да става, един мъж не може да остане дълго без тютюн.

— Знаеш ли… сигурно сме стигнали доста далеч. Най-добре ще е да се върнем, за да разберем какво става — рекох аз.

При по-нормални обстоятелства щях да се скъсам от смях. Даже щях да додам едно „разбира се, ама как иначе, нищо по-лесно от това!“ Всъщност истината… истината беше, че бяхме загубени, не просто се бяхме заблудили или удавили в някакъв си напръстник, за съжаление не, беше много по-лошо, бяхме в голямата, дълбока, безкрайна гора, по-малки от иглички, ако предпочитате историята с купата сено. Откъде можех да разбера накъде трябва да поемем? Как можехме да отидем да научим какво става? Не помнех да съм пускал каквото и да било по пътя.

Седнах до него. Огънят пращеше и дърветата наоколо танцуваха. Времето не беше спряло, а напредваше на малки вълнички. Усещането беше много особено, макар и мимолетно, но не бях в състояние да си водя записки, пък и нямах желание. Длъжен бях да размисля, да открия изход от тази гора. После щяхме да се занимаем с Глория. Час по-скоро да излезем от гората. Всичко по реда си. И в най-ужасните си кошмари не бях преживявал подобен гърч. Поиска ми се да се спогледаме с Анри, щеше да ми помогне, затова се обърнах към него. Той се бе гътнал настрани и сънят го бе оставил на място. С изкривени черти на лицето.

7

Два дни ни бяха необходими, за да се измъкнем оттам. Умът ми не го побира. Четиридесет и осем часа блуждахме, влачихме се безцелно сред дърветата. Окаляни, изподрани, отвратителни, изтощени, а към края и обезверени. Краката ни трепереха от умора. Свечеряваше се, когато изведнъж попаднахме на едно шосе. Седнахме в канавката в очакване да мине някой автомобил. Изведнъж можехме да се радваме на голямо парче от небето. Това ни разведри след неизменния клонак.

Имахме късмет, като никога, защото още първата кола спря. Караше я някакъв младеж. Видът ни не го разтревожи, той дори се разсмя.

— Обзалагам се, че сте скочили в движение от влака — пошегува се той.

Качих се на предната седалка, Анри рухна на задната. При последните светлини на залеза потеглихме към добрата, стара цивилизация. Обясних на момъка, че се бяхме загубили. Попитах го дали няма карта.

— Обзалагам се, че това е шегичка за телевизията — рече разпалено той.

— Не е — отвърнах аз.

Взех картата и той ми показа къде се намирахме. Направих бърза сметка и се обърнах към Анри:

— Отдалечили сме се поне на тридесет километра от отправната ни точка.

— Добре. Защо караме толкова бавно?