Читать «Проклета въртележка» онлайн - страница 49

Света Богородице, добре, че вътре имаше пейка. Приличаше на вечния мир — широка и безмълвна. Направих крачка към нея.

— Ще видите вие! На всички ви запомних имената! — изкрещя Анри.

Беше се вкопчил в решетките, а тялото му омекваше като тесто. Аз седнах. Не ми беше останала нито една сълза за проливане по какъвто и да било повод, вече нямах сили, нито пък чувствах нещо. Освен това килията беше чиста, не беше студено и криво-ляво бяхме спасени. Впрочем в живота не е рядкост човек да приеме с въздишка на облекчение и най-мрачната килия. Когато навън се завихря ураган, четири стабилни стени са безценно благо. Прозях се ужасно, сърцераздирателно, напълно неуместно предвид онова, което преживявахме.

Продължително време мълчахме, блуждаейки, сякаш замръзнали на място, а мозъците ни клокочеха нахалост. После се появи един от младоците и ни донесе сандвичи с лимонада в картонени чашки. Получих спазъм в стомаха. Скочих от пейката си, а ченгето ми подаде нещата през решетките. Устата ми преливаше от слюнка и когато му благодарих, по устните ми потекоха лиги.

— Добре, че освен тъпи, не сме и безсърдечни — пошегува се той.

Анри седеше на земята, подпрял глава в ъгъла на стената, с напълно безизразно лице. Напъхах сандвича в ръцете му и поставих лимонадата пред него. Сандвичът беше с шунка, нарязани кисели краставички и резен домат в средата. Беше възхитителен. Лимонадата беше прясна, пълна с мехурчета, чието съскане бе доловимо и отзвучаваше в чашката. Обожавах я. Трябва да беше към 8 часа вечерта. Запалих цигара и направих няколко крачки в килията. Бях доволен, че Анри се хранеше. Направих няколко разпускащи упражнения, уловен за решетките, размачках си врата и повиках за помощ.

Старият се довлече след пет минути, без да бърза, като запасваше задната част на ризата си в панталона. Изтъпани се пред килията и ме погледна въпросително.

— Е, и? Какъв е този цирк? — попита той.

— Чуйте… Искам да разговарям с вас.

Оня се намръщи.

— Да разговаряте… с мен? По-добре попитайте приятеля си дали си струва да се разговаря с хора като нас…

— Не, вижте… Именно затова исках да ви се извиня — рекох аз, снишавайки гласа си. — Бих желал да приемете нашите извинения…

— Извинения ли? — повтори той на висок глас.

Хвърлих бърз поглед към Анри. В действителност той отсъстваше. Играеше си с картонената чаша, която търкаляше между двете си ръце.

— Да. Каквито пожелаете… — прошушнах аз. — Наистина съжалявам за думите му, но ви уверявам, че не го мисли. По дяволите, съжаляваме, наистина!

Той се почеса зад врата, за да ми покаже, че това, дето му го казвам, му харесва, но му се иска да добавя още нещо. Мен това ме подразни, но моментът не беше подходящ да се вслушвам в душевните си трепети. Ако го беше поискал, бях готов да му стисна ръката. Щях да го оставя да ме потупва по рамото, без да търся да се измъкна. Без проблеми щях да призная греховете си.

— Бъдете добър, пуснете ни да си ходим… — измърморих сподавено аз. — Цялата тази история ни побърка, питам се как въобще стоим на краката си все още… Той си връща думите назад, познавам го добре, още един път, прощавайте…