Читать «Проклета въртележка» онлайн - страница 45

След секунди вече беше далеч. Виждах само малките червени светлини. Оставаше ни още малко светлина и около три четвърти час, докато загубим от поглед и носовете си. Спринтирах обратно към Анри. С пристигането си при него нададох нервен вик, толкова напрежението от смазващото притеснение беше силно. Той също изглеждаше причудливо: част от ризата му се бе разпасала от шортите, дългите му тънки крака стърчаха изпод шкембето, бели и космати. Закрачихме мълчешком, но скоро се впуснахме в бяг, крещяхме и виехме като изоглавени.

А не беше някаква си горичка, ами голяма гора, пък и започваше да се стъмва. Спряхме да поемем дъх. Ползвах случая, за да проверя дали работи лампата. Анри приседна до едно дърво, отметна глава назад, беше плувнал в пот и лъщеше като звезда. И аз бях същият. Най-ужасното бе, че открихме само дрехите. Тези скромни парчета плат имаха ужасяващо значение и човек започваше да хълца само при мисълта. Избърсах вадичката пот, която се стичаше по носа ми. Теренът бе все по-пресечен, което ни скала допълнително, ту нагоре ту надолу, чудехме се къде да стъпим, та да се възкачим, сетне не знаехме как да спрем, за да не се потрошим. Анри се надигна с изкривено лице и двамата продължихме да осветяваме храсталаците с лъча на лампата.

Вече не бягахме, защото нямахме сили. Дори не подвиквахме на всяка крачка, изтощението ни смазваше, а гърлата ни се бяха съдрали от толкова викане. Поспряхме още веднъж, преди да прескочим един ручей, от който изпихме няколко литра с разтреперани крака. Ако не умра след подобно търчане, значи никога няма да умра.

— Господи Боже… ама къде се губят още? — смотолеви той.

Нямах никаква представа къде се намирахме. Бяха минали два часа, откакто Марлен замина, а през цялото това време се бяхме провирали в гората с наведени глави, без да поглеждаме назад. Ще речеш, че не бяхме на себе си и точно така си беше, само че това нямаше значение, това бе най-малкият проблем. Отидох да приседна до него с плувнала във вода муцуна и сложих ръка на рамото му.

— Може би са пристигнали — рекох му. — Сигурно вече претърсват във всички посоки…

Забелязах, че юмрукът му беше разкървавен. Външната страна на пръстите му беше разкъсана и стърчеше на малки късове. По чудо се бях сетил да взема лампата, но и нощта не беше съвсем мрачна, на небето трябва да се намираше парченце луна, колкото да посребри върхарите на дърветата, между които се процеждаше мъртвешка светлина. Тук-таме ручейчето пропяваше, а двамата бяхме живи умрели. Не беше лошо, защото разбъркваше съзнанието.

— Исусе! Не е възможно! — изрева той. Скочи на крака и се заозърта. Сключи ръце зад главата си с лактите напред. — Не е истина… — промърмори той.

Грабнах вода в шепите си и си напръсках лицето. За съжаление, истина си беше. Разбирах, че му се струваше невъзможно, има неща, които човек трудно си представя. Не исках дори да си помислям какво може да се е случило с Глория, яростно помитах картината от съзнанието си и се опитвах да изпразня главата си. Надигнах се, подсмърчайки. Не исках да го поглеждам.