Читать «Проклета въртележка» онлайн - страница 46

Разходих лъча на фенера околовръст.

— Може би насам, а? — попитах го аз.

Мотахме се из гората часове наред, без да попаднем на черен път или шосе, сякаш тя покриваше половин франция, а краят й все не се виждаше. Крачехме напрегнати и безмълвни. Навремени рухвахме за пет минути, после потегляхме с ожесточение в една или друга посока, над което не си блъскахме главите особено. Повечето време Анри крачеше първи и аз му бях дал лампата. Оставах в сянката, когато се спираше и призоваваше дъщеря си. Навеждах глава, когато гласът му се сподавяше, което се случи не един път.

Бяхме се вкопчили в клоните по един много крут склон, когато се счупи единственият клон, за който се държах. Кръвта ми се смрази, когато се сурнах в празното, чувствах се засмукан от огромна, черна паст. Превъртях се във въздуха с крака над главата, преди да се приземя отново. Изкарах си въздуха, макар да паднах насред мъхове. Анри ми се притече на помощ.

— Ей? Добре ли си? Нещо счупено?

— О, Господи… да му се не види! Видя ли какво стана, а?

Помогна ми да се изправя, а аз се пораздвижих, за да видя дали ме боли някъде, но ми нямаше нищо, само си бях ожулил лакътя. Можехме да продължим по пътя си. Погледнах към Анри, за да му дам зелена светлина, но видях пред себе си един обезкървен човек, зъзнещ призрак, който гримасничеше мълком. Това направо ме подкоси.

— Студено ли ти е? — попитах го аз.

Той не ми отговори. Влажен хлад ни обгръщаше, колчем спирахме да се движим. Освен това той беше по шорти, а на неговата възраст човек изстива по-бързо. Дори аз бях настръхнал. Не се помаях нито секунда, наведох се и грабнах едно сухо клонче.

— Ще накладем огън — рекох.

— Не… Нямаме време…

Погледнах го. Щях да го зашеметя, ако понечеше да тръгне. Искаше ми се да може да се види.

— Напротив. Имаме време. Не го правим за забавление.

Беше напълно гроги, но мозъкът му повтаряше все същото и беше готов да го отведе до ръба на пропастта.

— Трябва да продължим — каза той с безизразен глас.

Но тъй като стоеше на място, аз имах време да събера малко клони, без да го изпускам от поглед.

— Сега ще се стоплим набързо, а после ще продължим.

Той заоглежда, зъзнейки, околността, докато аз подпалвах наръч съчки.

— Хайде, ела насам — рекох.

Отидох да го доведа, хванах го за едната ръка и двамата седнахме край огъня. Трябваше да възстановим силите си, сега или никога. Той заби безизразен поглед в пламъците. Запалих две цигари, разтрих му гърба. Часовникът ми показваше 2 часа сутринта, по-точно 2,10 часа. Имах чувството, че бяхме препускали векове.

— Слушай… Трябва да се опитаме да се върнем по стъпките си — внимателно му предложих аз. — Да видим какво правят полицаите.

Той извърна глава в другата посока, започна да удря методично с юмрук по земята. Не трая дълго. Сълзите му бликнаха като фонтан, наведе глава над краката си. Не бях виждал някой да плаче така, гърлото ми се сви, прехапах си устните. Клечах до него и след всяко ридание от очите му бликваше поток от сълзи. Искаше ми се да сложа ръка на рамото му, но накрая се надигнах и хвърлих няколко съчки в огъня. Както я беше подкарал, скоро трябваше да суши предницата на ризата си. Единственото, което можех да направя за него, беше да поддържам огъня.