Читать «Проклета въртележка» онлайн - страница 48

— Ей, момчета! Сигурно доста бързате!

След четвърт час бяхме в полицията. Бяха трима. Двама млади, които изучаваха резултатите от конните надбягвания на едно бюро и още един в дъното, едричък, на средна възраст, със загоряла кожа и посребрена коса. Държеше кутийка бира в ръка и се канеше да захапе трикилограмов сандвич. Ние също скоро не бяхме хапвали. Анри плуваше в пот, а десният ми прасец почти се бе схванал.

— Моля ви… — казах аз, навеждайки глава.

— Ей, чакай, чакай — отвърна по-старият. — Вие да не сте онези двамата, дето ги издирваме в гората?

— Да… ние сме.

Той опакова огромния си сандвич във фолио, надигна се и тръгна към нас. Облакъти се на гишето, което ги отделяше от посетителите. Погледна ни, поклати глава и вдигна вежди.

— Ама и вие… може да се каже, че не сте големи тарикати — изрече той с придихание.

Анри подсмръкна, докато аз си мачках устната с два пръста.

— Не може да се отрече, че умеете да пилеете времето на хората — додаде той. — Прекарах цяла сутрин в хеликоптера.

Анри стоеше вдървен като зомби, с щръкнала коса, размъкната риза и угаснал поглед. Аз поставих фенера на гишето. Батериите бяха сдали багажа, но все някак го бях съхранил.

— Виж ти, и аз имам такъв — рече възрастният.

— Открихте ли Глория? — попитах аз.

— Не. Претърсихме целия район под лупа. Пуснахме обява за издирване. Мда… странна работа.

— По дяволите, това е невъзможно! — смотолеви Анри. — Какво точно предприехте?

Онзи се изправи зад гишето с набърчено чело.

— А, не, внимавайте… Опасявам се, че мъката ви вкарва в заблуда. Направихме всичко възможно…

— Е, ми много добре тогава, браво, поздравявам ви! — проскърца през зъби Анри. — Мога ли да звънна един телефон?

— Вижте… Не го приемайте по този начин…

— Искам да звънна на жена ми… Може ли? Ще ми подадете ли апарата?

Ченгето се поколеба няколко секунди, после грабна един апарат, който се намираше зад гърба му и го постави на гишето.

— Добре де… Давайте.

Анри хвана слушалката и набра номера при пълна тишина.

— Ало! Марлен?

— Да… Не… Нищо… нищо… не, нищо ново.

— Да, там сме в момента… Не, дори нас не успяха да ни издирят. Големи тъпанари, казвам ти.

Двете млади ченгета зарязаха вестника си и ни погледнаха. Възрастният щракна с език. Светлината в полицейските участъци е много странна. Откъм посетителите свети парализиращ неон, цял дъжд от тънички иглички се сипе по косите ви, а аз си спомних всички извървени километри, страхът и тревогата, които ни съпровождаха, и умората, която носех в себе си. Последните думи на Анри все още отзвучаваха в помещението със смайваща яснота.

Старият се обърна към другите двама и плесна с ръце:

— Хайде! Хоп! — подхвърли им той. — Нощта започва! Вкарайте тези двамата в пандиза!

Възползваха се от изненадата. А пък и двамата бяхме толкова изтощени, натъртени, отслабнали, че ни отнесоха като перца. Едва успяхме да се развикаме, изкрещяхме три пъти по-силно от кокошка, която душат. Заключиха ни в килията. Старият подхвърли ключовете в ръката си и погледна към тавана.

— Какво щеше да е животът, ако нямаше форма? — попита той.