Читать «Проклета въртележка» онлайн - страница 43

После се проснахме на тревата, помързелувахме, загледани в небето и птиците, които прелитаха през светлите участъци. Едва сдържахме доволните въздишки, а мястото бе съвсем тихо. Направих последно усилие да се подигна на лакътя си и да докопам една бира. Другите изглеждаха задрямали. Знам как да превърна бирата в спрей, но за това е нужно усилие. Изпих я и въздъхнах с последния си дъх.

Събудих се първи. Глория я нямаше, а другите двама лежаха в същите пози. Беше към 18 ч. Седнах и дълго се протягах. Разтърсих глава, запалих цигара и подпрях брадичка на колената си. Беше значително по-хладно, от гората се носеше свеж въздух с лек мирис на гъби. Рекох си, защо пък тази вечер аз да не им сготвя нещо, спагети със сметана или зелена салата с орехи.

— Остана ли ни пармезан вкъщи? — попитах аз.

Марлен се обърна по корем, Анри приглади косите си с ръка.

— Не… съвсем малко — прозя се той.

Надигнахме се. Марлен изтръска шортите си, като извърна глава назад. Чу се песента на кукувица.

— Чухте ли? — попита тя. — Утре ще ни връхлети буря. А Глория къде е?

Тъкмо бях духнал в очилата си и ги изтривах старателно с крайчеца на блузата си. Повдигнах рамо и я погледнах.

— Не знам… Сигурно се разхожда някъде наоколо.

— Виж, зависи, ако не ти трябва много? — подпита ме Анри.

— Двеста и петдесет грама.

— Хм… май няма да стигне.

Марлен се отдалечи по посока към дърветата.

— Глория… Глория! — извика тя.

Двамата с Анри събрахме партакешите.

— Ако не, има голямо парче горгонзола в хладилника. Също толкова хубаво е.

— Да бе, да! Пробвал ли си някога да настържеш горгонзола?

— Глория… Глория! — крещеше Марлен.

— Виждаш ли, на нас никога не би ни хрумнало да отидем да се разходим в гората точно преди тръгване. Това са то, жените.

От този момент взехме експреса за ада. Отначало започнахме да крещим в хор, да отъпкваме околността с ръце, свити на рупор, но не я видяхме да се задава с голям букет цветя и прашец по устните. Спогледахме се и постепенно започнахме да осъзнаваме колко обширна е гората. Тишината между виковете ни ставаше все по-дълбока, все по-мрачна и се уплашихме не на шега, пребледняхме от притеснение. Прибягвахме, спирахме, повдигахме някой нисък клон, подвиквахме името й, проклинахме, потяхме се и надавахме ухо, стискахме юмруци, а цялата тази шетня само засилваше притеснението ни. По някое време се задъхахме, а по веждите ни се стичаха капки. Анри се облегна на едно дърво и се хвана за ребрата.

— О, боже… сигурно е припаднала някъде! — изрече той с изкривено лице.

Погледнах нагоре, оставаха ни по-малко от два часа, докато се стъмни. Продължихме издирването във верига, на петдесетина метра един от друг и докато оглеждах гората наоколо, ме осени мисълта, че тя чисто и просто беше офейкала, захлопвайки вратата след себе си. Колкото повече се замислях, толкова по-уверен бях, че съм на прав път. Естествено, бях се заблудил, че работата ще се нареди. Нямаше как да свърши другояче. Бях почти сигурен, че не бъркам, и колкото повече време минаваше, толкова повече това ми се струваше очевидно и озаряваше мозъка ми. Беше тъкмо в неин стил, Глория беше способна да го направи. Спомних си странните погледи, които ми хвърляше, докато похапвахме на тревата и разговаряхме разпиляно. Но аз бях изпаднал в такава еуфория, че не им обърнах внимание. Сега очите ми се отвориха. Можехме да си продължим издирването в гората, да бием крак по полето, да търсим и да си дерем гърлата: само си губехме времето. В този час сигурно вече си бе събрала багажа в къщата и се бе метнала на първия влак. Това донякъде ме успокои. Тъкмо щях да изложа предположението си на Анри, когато той измуча ужасно. Викът му можеше да ви смрази кръвта във вените.