Читать «Проклета въртележка» онлайн - страница 42

— Ах ти, късметлия неден, всичко е готово! — рече Анри. — Тъкмо щях да се качвам, за да те събудя…

Най-странното бе приятното настроение, което витаеше във въздуха. Глория дори излезе от мрака, като се усмихна пред смаяния ми взор. Онемях.

— Единственото, което те молим да сториш, е да отидеш до колата — добави той. — После ще ти обясним.

Взехме си по един пуловер за вечерния хлад. После Анри седна зад волана, загърбихме града и навлязохме в гората. Анри си подсвиркваше, облакътил ръка на прозореца, момичетата бъбреха на задната седалка, наведени над каталог за бански костюми, направо не можех да повярвам. Затварях очи и пак ги отварях. Анри ме сръга в ребрата.

— Надявам се да се събудиш най-сетне. Сега не е време за сън.

Аз си прехапах крайчеца на устната. Нима щях да бъда единственият облак за деня? Предпочитах да скоча в движение, вместо да развалям благословената утрин. Стори ми се, че внезапно се озовах на слънчева полянка, докато мерцедесът всъщност се провираше между дърветата. Подгънах крак под задника си и изтегнах ръката си върху облегалката на Анри.

— Признавам ти, че ми беше писнало от цялото това бачкане — въздъхнах аз. — Щастлив съм, че приключих.

Той се извърна към мен с угаснал фас между устните. Изгледа ме с присвити очи, докато единият му ръкав плющеше на вятъра.

— Да. Намирам, че това е странен начин човек да размишлява за романа си.

Взех две кутийки бира пред седалката. Бяха още студени и ги отворих.

— Недей да се изказваш по въпроси, които не са ти ясни — рекох му.

— Романът е физическа дисциплина, човек трябва да се изразходва.

— Ами, да. Не се изненадвам особено…

Щяхме да отпием по глътка, когато Марлен ме потупа по рамото.

— Какво пиете двамата? Да не е нещо забранено за момичета?

Усмихнах се ангелски към задната седалка и за начало им дадох моята бира.

— Бога ми… Тоя пикник май започва добре! — пошегувах се аз.

Пазя прекрасен спомен от последните часове, които прекарахме заедно четиримата, имам предвид Анри, Марлен, Глория и аз. Сигурно последвалите събития му придадоха особена, мъглява светлина, изобщо няма за какво да си изстисквам мозъка, да речем, че споменът ми за тях е нежен и неимоверно приятен. Гарирахме колата в края на пътя и известно време крачихме натоварени с чантите. Не беше прекалено топло, таванът беше прозирен и променливо зелен, всички бяхме безгрижни, а аз единствен не бях по шорти, защото не ми бяха оставили време да ги обуя.

Намерихме си чудно местенце, смес от светлина и сянка фифти-фифти, защото някои искаха да загарят, а други не искахме. Седнахме на гъстата трева, осеяна с диви цветчета. Във въздуха нямаше нито една кръжаща гадинка, нито една гадна мушица. Бяхме насред гората. Далеч от човешкия род, уточни Анри, докато развяваше покривката над главата си, далеч от грозотиите на света, додаде той.

Бяха приготвили чудесни неща, чието име ми убягва. Не особено засукани, но с деликатен вкус, човек можеше да им тури майонеза по желание — Анри бе донесъл пет тубички. Бях завладян от невероятно усещане за покой. Естествено, все още не бяхме в рая, за миг съзрях лоша искрица в погледа на Глория, не бяхме чисти като Христос, ала беше тъй хубаво след последните дни, че сякаш денят бе сменил нощта. Ставах оптимист и си мислех, че нещата могат да се наредят. От храната не остана почти нищо, всичко унищожихме.