Читать «Проклета въртележка» онлайн - страница 41

На следващия ден бях на линия с две големи бутилки минерална вода. Бях превързал мазолите си с проветриви лепенки. Единственият ми упрек към тази работа беше, че не се забелязваше особено, беше малко смътна, да не кажа неблагодарна, а ми се искаше да издигна кула в небето, да им покажа, че не шикалкавех, че вечер се скапвах не на шега, че не ми се говори, и толкоз. Кокошките наминаваха да ме видят как бачкам, петлите се държаха на втора линия, сякаш се намирахме в приют за душевноболни, сред последните изтърсаци на твореца, в страната на абсолютно вдобичените. От време на време, когато не виждах никой наоколо, хвърлях една лопата през решетката и се разхвърчаваше перушина. Възползвах се от случая да пия няколко глътки вода и да обърша челото си с кърпата.

Впрегнах се в тази работа с надеждата, че усилието и самотата ще донесат някакво решение на всичките ми проблеми, но това не стана. Така и не успявах да си избистря мислите, не смогвах да се съсредоточа повече от една минута, копаех с кирката, изгребвах с лопатата, замятах чамове трева, без да ме озари и най-малката светлинка. Питах се какво ли имах в главата, та да се набъркам в тази каша, с усилие на волята се убеждавах, че това не беше сън. Трудно ми беше да повярвам, че съм толкова тъп, аз, дето се целех в най-големите литературни награди и бях някаква си там надежда. Всъщност биваше ме само да изкопая собствения си гроб, и толкова.

Единствената полза беше, че известно време избягвах останалите. Доколкото можех да съдя, Анри беше в неведение и се разливаше в усмивка, когато ми носеше бира на заник-слънце. Считаше, че се справям добре, но им липсвам, ала той не знаеше къде ме стяга чепикът. Успокоявах го, гаврътвах кутийката, подпрян на дръжката на лопатата, и посрещах полумрака с детска усмивка. Глория ме избягваше и гледаше да не срещне погледа ми в редките мигове, които прекарвахме заедно около трапезата, докато Марлен изглеждаше съвсем естествена, говореше ми нормално, шегуваше се и се усмихваше както обикновено, до степен, че се питах дали беше тя, дали тъкмо с нея бях го направил. Накрая аз започвах да се прозявам, разтривах очите си и повлякъл крака, отивах да си легна. Сигурно имаше начин да се обезвреди бомбата, но тиктакането на часовника ме парализираше и всяка секунда ми се струваше последната, само дето след нея идваше и друга, после още една, и още една, и нищо не се случваше. А и какво собствено очакваха от мен? Да построя дворец на тъпите кокошки ли?

Пикникът се случи в съботната сутрин. Курникът беше готов и аз се успах, но с изненада ги сварих и тримата в кухнята, в толкова ранен за тях час. Изцъклих се.