Читать «Проклета въртележка» онлайн - страница 40

Нямам представа дали наистина се забавляваше, или просто искаше да ме дразни. Пък и не исках да мисля за това. По лицата на другите се четеше, че ме вземат за пълен досадник.

— Хубаво — рекох. — Прави каквото искаш.

Извъртях се на пети и си излязох. Качих се в колата, а тя се зададе на бегом. Захлопна вратата. Ноздрите й бяха разширени. Съскаше като змия.

— Спокойно бе, не те карам да се прибираш. Пък и това не е основание да ми разбиваш колата.

Тя ме погледна с ярост в очите. После се обърна към вратата, отвори я отново и без да изпуска ръкохватката, я тресна ядно. Човек би рекъл, че някой самолет преминаваше звуковата бариера, направо се учудих, че стъклото си остана на мястото. Не казах нито дума. Запалих и потеглих плавно.

Още от сутринта усетих, че се задаваше мръсен ден, събитията вземаха необратим характер, по всичко личеше, че механизмът се разпадаше. Мислех си, че все някак ще мога да наредя нещата с Глория, това поне ми изглеждаше постижимо. Протегнах ръка към нея, за да я хвана за брадичката, но тя ме отблъсна рязко.

— Моля те, не ми се цупи, поне това ми спести.

Тя запали цигара. Гледаше право пред себе си с безизразно лице, слънцето огряваше краката й. Кормилото се хлъзгаше под пръстите ми, беше горещо.

— Виж какво, нямам представа какво точно съм за теб… — започнах аз.

Тя се обърна внезапно. Пребледняла и студена като камък.

— Не е много сложно. Ти си оня, дето чука майка ми.

Тъкмо вземах широк, плавен завой. Насмалко не паднахме в канавката.

6

Два дни по-късно гръм ни удари. Случи се нещо ужасно. Ужасно. Този път взех двойна доза хапчета. Изби ни кървава пот. Удрях се с юмруци по гърдите, окайвах се, скимтях в тъмното, макар да си казвах, че отнапред го знаех, че не трябваше да идвам тук, че несъмнено щеше да се случи нещо ужасно, че сме обречени. Казвах си: ти знаеше, че ще се разрази буря, но нищо не стори, а вечерта, когато заедно с Анри решихте да отведете Глория при майка й, по-добре да си беше отрязал единия крак.

А всъщност идеята да отидем на пикник си беше много хубава. Атмосферата беше доста тегава след разговора ми с Глория и всеки повод беше добър, за да я разведря, пък ако трябва и под мъдрата сянка на дърветата. Два дни се занимавах с курника, ожулих си ръцете. Анри ме попита дали не съм се смахнал с тази лисица и защо не се поставя на мястото на седемте удушени кокошки, ама аз само го изслушах. Освен това намирах кокошките за адски тъпи. Отначало изкопах траншея, дълбока половин метър, точно покрай решетката. С кирка и лопата. Обиколката на курника беше около шестдесет метра, затова ги помолих да ме оставят на мира, докато работя, казах им, че искам да размишлявам над следващия си роман. Няма нищо по-добро от истинското препотяване, когато трябва да разсееш тъгата, неприятностите, досадите. Най-добре е да се скапеш и туйто.

Духът на лисицата не ме напускаше. С напредването на изкопа разстилах мрежа в него и я прикрепях горе към решетката, после закопавах след себе си и трамбовах земята, подскачайки трупешката. Целият плувах в пот, бях се съблякъл по гащи под жаркото слънце и работих така до края на деня. По време на вечерята стоях безучастен като мъртвец, а другите ми обясняваха, че е глупаво да се пребивам от работа, но аз бях доволен от себе си, скоро щях да се строполя от умора, а нищо друго не ме интересуваше, останалото нямаше никакво значение. Дори не бях гладен. Когато се хвърлих на леглото, ми се стори, че пропаднах в черна дупка, а главата ми сякаш се търкулна в кошницата под гилотината.