Читать «Проклета въртележка» онлайн - страница 38

Поздравих. Те ми отвърнаха. Дамата пожела да й покажат една електрическа отварачка за консерви. Мястото беше много приятно, прохладно, слънцето трудно проникваше през облепената с реклами витрина и картонените надписи зад стъклото. Над вратата се поклащаше спрей против насекоми с размерите на подводница, закачен за касата на найлонови конци. Жената остави отварачката, поклащайки глава, а после заоглежда тостера от всички страни.

— Не знам… — рече тя. — От години съм свикнала да хапвам бишкоти.

— Да, естествено… разбирам ви — отвърна старецът.

Усмихна се на възрастната дама, после на мен. Отвърнах на усмивката му. Тя изпусна на земята инструкцията към уреда, аз я вдигнах и я поставих до нея.

— Хиляди благодарности, младежо — изчурулика тя.

Разбира се, всичко е относително. Аз имах зъби и носех „Ливайс“, но годинките ми понатежаваха. Задъхвах се, можех да предвиждам дъждовете благодарение на ревматичното си коляно, зрението ми се уморяваше по-бързо при четене, на ръцете ми се бяха появили две черни петна. По-трудно си почивах, исках да ме оставят на мира, все по-често ми изтръпваха краката, някои сутрини имах торбички под очите, не ставах от раз, замислях се за живота си, рамото ми прищракваше, когато си развъртявах ръката, все по-трудно понасях шума. Бях обезверен, отвращението надделяваше над любовта ми към света, понякога по цял ден не обелвах и дума, паметта ми все по-трудно се потапяше в детството, дребни неща ме развеселяваха, вече бях зървал дълбоката, умопомрачителна, ужасна самота, която ви поглъща, когато разгледате нещата в дълбочина. Бъбривците ме дразнеха. Ще речете, нищо, но тъкмо тези подробности ви правят човек на четиридесет години, като не забравяме, че сега функционирах с кутия таблетки в джоба. Драматичното е, че без съмнение нещата нямаше да се оправят, а аз се питах дали има смисъл редовно да си правиш маска с резенчета краставица на очите, дали хората наистина се чувстват по-добре от това.

Докато дамата оглеждаше тостера в ръцете си в опит да си представи живота без бишкоти, човекът се възползва от възможността да ме попита какво търся и какво би ми доставило удоволствие.

— Търся капан за лисици — отвърнах аз.

Той отиде да го изкопае от дъното на магазина. Старицата се бе обърнала към мен и ме оглеждаше. Лентата на капелата й бе украсена с две изкуствени черешки и житен клас, малкото слънце, което проникваше в магазина се бе спряло точно върху тях. Най-подир продавачът се домъкна с капана и го постави усмихнат на тезгяха.

— О, какво ужасно нещо! — заяви старицата.

Почесах си носа, после помолих продавача да ми го увие в някаква хартия.

— Нали знаете, че това не ги убива, а само им строшава лапичката — продължи старицата. — Нали така, Жорж, нима има по-отвратителна смърт?