Читать «Проклета въртележка» онлайн - страница 37

Малко по-късно Марлен хвана инструмента ми с ръка и ми прошушна на ухото:

— Знаеш ли, няма истински справедливо място на този свят.

На сутринта ни очакваше историята с лисицата. Аз бях на колене и откровено казано, преживявах чудовищен махмурлук, бях си сложил тъмни очила на носа, слънцето ме гореше, бяхме се събрали пред курника, почесвахме се и оглеждахме дупката, която оная беше изкопала под решетката, и разпиляната по земята перушина. Исках да се усамотя, чувах ги да разговарят, но не разбирах нищо от думите им, бях готов да се излегна в ручея и да облегна глава на килим от червеникавокафяв мъх. Устата ми бе тъй пресъхнала, че бях неспособен да залепя пощенска марка. Анри ме потупа по рамото.

— Ей, отговори ми… Виждаш ли някакво друго решение?

— А, не, не.

— Добре… Тогава ще трябва да купим един капан.

— Разбрахме се. Аз ще свърша тая работа.

Това бе мечтаната възможност да се поразходя час-два, без да се налага да си дълбая мозъка, без да търся някой тъп повод. Докато крачех към автомобила, почувствах, че отново дишам. Тъкмо се канех да запаля, когато вратата се отвори и Глория седна до мен.

— Ей, ти накъде така? — попитах аз.

— Ама че си лош! Ще дойда с теб.

— Виж, няма смисъл…

Тя се наведе да настрои радиото.

— Бога ми… е това вече е прекалено — намръщих се аз.

— Трябва да купя две-три неща. Ще ме вземеш на връщане.

През целия път стисках зъби и нито веднъж не обърнах глава към нея. Слънцето се провиждаше през клоните на дърветата, между раменете ми течеше струйка пот. Достатъчно беше да погледна в огледалото, за да видя Бети на задната седалка, с леко угрижено чело, загледана в ширналото се зад стъклото поле. Направо страхотно, нищо не ми беше спестено, просто безупречно.

Оставих Глория на един ъгъл. Уговорихме се за мястото, откъдето щях да я взема, смигнах й и отпраших в лявото платно. Гарирах на другия край на града, за да се поразходя. Трябва ли да казвам колко успокояващо и животворно ми въздействаше разходката. Ясно е, че не бях единственият угрижен, че болката беше общият жребий на всички ни, не срещнах по пътя си някой, който да не носи кръста си и бях готов да разцелувам всички, но се въздържах.

Купих няколко списания и си заръчах яйца на терасата на едно кафене. Почти не бях спал, бях се прибрал в стаята си на развиделяване и се бях събуждал през десет минути, неспособен да намеря покой. От сексуална гледна точка е добре, че подобни сеанси не ни се случват всеки ден. Чувствах кухина в корема си, а вътрешностите ми ме боляха, макар малко да преувеличавам. Погълнах яйцата със студена бира и един сандвич с шунка, после отидох да купя капанчето.

Влязох във вехт магазин, от чийто таван висеше какво ли не, а цяла една стена беше закрита от малки дървени чекмедженца. Имаше дори звънче над вратата, което трябва да бе останало от войната. По кьошетата, та чак досред магазина бяха струпани толкова неща, че свят да ти се завие. Човек се питаше има ли нещо на света, което да не може да се открие в този магазин, обладан от смазващо усещане. Продавачът изглеждаше много учтив, възрастен и усмихнат. Говореше меко. Беше зает с една лелка със сламена капела, а двамата заедно разглеждаха някакъв тостер.